Поздрави от рая

(В този момент Луис се почувства безотговорно щастлив.)

Леглата-близнаци заемаха повечето от площта на стаята, като в горната си част бяха опрени до дясната стена, под дълга полица от бежова пластмаса, на която се намираха копчетата за пускане на телевизора, радиото, високоговорителите, лампите, както и звънец за събуждане; и всичко това бе придружено с инструкции, които се струваха напълно неразбираеми на Луис. На малка масичка между двете легла имаше телефон с бутони, а на поличката под него бе Библията, като че ли поставена там от настоятелните ангели-хранители. Стените и таванът бяха боядисани в много бледо ябълковозелено, а подът бе изцяло покрит с килим на сиви и зелени квадрати.

Всичко беше подредено, чисто и много приятно, като се изключи неприятното петно засъхнала кръв на по-отдалеченото легло.

Оглеждайки подробно стаята, двамата мъже стигнаха до банята, само два метра на метър и половина, вратата на която беше на около метър навътре и вдясно от входа на Пристройка 3. Точно срещу вратата беше тоалетната с обичайния бял емайл, блестящата белота на който подсказваше за усилията, положени от старателната Манди; вляво имаше мивка с две чаши и малък сапун (неотворен), опаковани в розова хартия с марката „Хауърд“; вдясно беше банята, съвсем малка и с душ, а на стената имаше поличка с втори калъп сапун (също неразопакован). На отсрещната стена, вляво от тоалетната, имаше етажерки с наредени меки бели хавлиени кърпи (очевидно неизползвани) и с поставки за тоалетна хартия и салфетки. Плочките на стените бяха светло масленозелени, а покритието на пода бе в малко по-тъмнозелен, сходен цвят.

— Които и да са били, като че ли не са използвали тези неща, сър.

— Нее. — Морс отново се върна в стаята и застана там, клатейки глава. — Добре, добре. Чудя се дали… — Той опипа няколко от бутоните и копчетата, които би трябвало да служат за пускане на телевизора, но без резултат.

— Да го включа ли, сър?

— Искате да кажете…? — Морс отново придоби замислен вид, докато неясното изображение премина в чист образ и говорителят от късните новини съобщи, че в Бейрут шиитите и християнските милиции са започнали Новата година точно със същата непримирима омраза помежду си, с каквато бяха приключили и старата.

— Странно, Луис — спри това! Човек логично би помислил, че те са използвали поне нещо от всичките тези удобства, нали? — Морс внимателно повдигна покривката на леглото, което бе по-близо до прозореца, но чаршафите бяха недокоснати, като се изключат следите от трупа, намирал се отгоре. Същото се отнасяше и за другото легло — някой би могъл и да е седнал за малко на него, но бе съвсем очевидно, че на нито едно от двете легла не бяха бушували силни страсти.

Луис, който се подаде от банята, бе успял да открие единственото свидетелство за скорошните обитатели на стаята: смачкана хартиена салфетка, изцапана с кафяви петна, която бе единственото нещо в кофата за боклук.

— Като че ли това е единственото, което са оставили, сър.

— Не е кръв, нали?

— Мисля, че е боята от грима.

— Е, поне имаме една следа, Луис.

Преди да тръгнат, Морс още веднъж с лекота отвори вратата (пантите й бяха добре смазани) на гардероба и хвърли последен поглед вътре.

— Май вашите момчета не са взели много отпечатъци тук вътре.

Луис погледна следите от праха за отпечатъци, които бяха разпръснати на няколко места по бялата вход на врата:

— Не бих казал, сър. По-скоро…

— Имах предвид вътре — каза Морс тихо.

Сара Джонстън си легна чак след полунощ и едва в ранните часове успя да заспи неспокоен сън. Мозъкът и непрекъснато се мяташе към странно обезпокоителния главен инспектор; неприязънта й към него непрекъснато нарастваше — към това, което той я бе питал, питал, питал. На моменти, докато бе изслушвал отговорите и, той като че ли не бе проявявал разбиране към нейната наивност или пропуски, на които сякаш гледаше като на непростими грехове. И преди всичко тя се връщаше към упоритото му настояване да се опита да си спомни нещо необичайно, нещо необичайно, нещо необичайно… Думите отекваха в съзнанието й и я безпокояха тъкмо защото беше имало, според нея, нещо необичайно… И все пак това „нещо“ продължаваше да й убягва; на моменти тя като че ли почти успяваше да го сграбчи, а после то отново й се изплъзваше, подобно на хлъзгав сапун по пода на банята.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВАЧетвъртък, 2-ри януари, сутринта

Снегът е приятен, когато вали: той е като опиянението — приятно, когато започва, но много неприятно, когато свършва.

(ОГДЪН НЕШ)

Морс реши, че е необходимо поне за няколко дни да създаде временен Щаб за разследване на убийството in situ9 и още от ранните часове на следващата сутрин стаята в задната част на пристройката — помещение с широки прозорци, което би било идеално за класна стая — бе превзето от Луис и Морс под формата на официален „Оперативен щаб“.

След спокоен и дълбок сън, душ рано сутринта и закуска с повишено съдържание на холестерин, изпълненият с енергия Луис бе изхвърчал към Хотел „Хауърд“ в 6:30 сутринта, а двадесетина минути по- късно бе пристигнал и Морс, който бе спал лошо, не бе взел душ и не бе закусил.

В седем и половина Джон Биниън, собственикът на хотела, пръв от многото хора през този ден, зае мястото си срещу двамата детективи пред разклатената маса.

— Ужасно нещо — каза Биниън. — Ужасно! Тъкмо когато нещата бяха тръгнали добре.

— Няма значение, сър — каза Морс, упражнявайки цялата си способност за самоконтрол, за да процеди през зъби последната от тези три думи. — Може пък да има цяла опашка хора, чакащи да спят точно в тази прословута стая.

— Вие бихте ли се наредили на такава опашка, инспекторе?

— Разбира се, че не — каза Морс.

Разговорът се завъртя около гостите като цяло и Биниън призна, че нещата вървели добре, въпреки краткото време, през което той се е занимавал с този бизнес.

— Напоследък дори не се и преструват; някои от тях дори не слагат халка, жените имам предвид. Обърнете внимание, връщали сме няколко души — нали разбирате, казваме, че всичко е заето.

— Мислите ли, че винаги можете да ги разпознаете дали са женени?

Биниън сериозно се замисли.

— Не! Не бих казал. Но мисля, че мога да разбера, ако отсядат заедно в хотел за пръв път.

— Как така?

— По много неща. Начина, по който го правят, предполагам: винаги плащат в брой и често пъти бъркат адресите си. Имахме, например, един миналия месец, който дойде с приятелката си и написа адреса си: Слоу, Бъркс!

— А вие какво направихте? — попита Морс намръщено.

— Нищо. Не бях аз на гишето, когато са се регистрирали. Но бях там, когато си тръгваха и направо му казах, че е добре следващия път, когато се регистрира в хотел да знае, че Слоу е в Бъркс.

— А той какво каза? — попита Морс, намръщвайки се още по-силно.

— Той само се ухили — като че не ме беше чул.

— Но Слоу е наистина в Бъркс! — каза Морс.