предварително обявена в брошурата, някои от гостите бяха приели нещата доста на сериозно и съвсем бяха изоставили импровизациите, носейки съответните костюми със себе си. Тази година, в духа на времето, пред участниците се очертаваха още по-широки хоризонти с предостатъчно време и възможности да вземат назаем необходимите им костюми и да се снабдят с подходящ грим и аксесоари — накратко, да вземат всичко съвсем на сериозно. Хотелът все още разполагаше със сборен гардероб в залата за игри, но само един-двама от гостите бяха ровили в него този следобед. В края на краищата, темата бе предварително обявена и всички знаеха какво предстои. В интерес на истината, много от гостите бяха избрали Хотел „Хауърд“ именно заради маскарада. В подобни случаи се считаше за голям успех, ако някой успее да остане през първата част от вечерта — а понякога и до по-късно — неразпознат дори от близките си приятели. Това почти бе успял да постигне самият Биниън миналата година, когато едва накрая неговите колеги от хотела разпознаха лицето на своя шеф, скрито от гъстата брада и глостърското кепе за крикет на д-р У. Г. Грейс.
Тази година ентусиазмът на гостите беше толкова голям — с изключение на шестима всички останали се бяха маскирали — че дори Сара, която не беше от най-общителните, почувства желание да бъде сред веселата група, пиеща червени и сини коктейли в ресторанта, който служеше и за бална зала на партера в задната част на хотела, където всичко вече бе почти готово. Цялото пространство бе учудващо затоплено, радиаторите покрай стените бяха пуснати на най-високата степен, а в голямата стара камина беше запален огън, за радост на гостите и за ужас на управата на хотела. Но тази вечер огънят танцуваше весело и без пушек, а по-възрастните си спомняха за детството си, когато сенките на стената им се бяха стрували огромни, а късно през нощта изгорелите пънове изведнъж се стапяха сред искрите. За да се подсили ефектът от огъня, на всяка от масите имаше по две високи червени свещи, вече запалени, а ореолът около тях образуваше малки островчета от топли светлини сред полутъмната, изпъстрена с отблясъци трапезария, като издължените жълтеникави пламъци се отразяваха в блестящите прибори за хранене.
Най-лесно би било гостите по първоначалния списък да се разпределят на три маси по тринадесет души. Но отдавайки дан на предразсъдъците, Биниън ги бе разпределил на две маси по четиринадесет души и една с единадесет, като за всички бяха предвидени само по две блюда. На всяко място бе поставено малко бяло картонче с името на този, който трябваше да седне на съответната маса за първите две блюда, като съпрузите бяха поставени един до друг. На всяко картонче обаче имаше и по две цифри, които означаваха номера на друга маса за третото и четвъртото блюдо, и трета маса за петото и шестото блюдо. Тази система бе изпробвана предишната година и, въпреки че една или две от двойките не бяха успели съвсем точно да следват указанията за смяната на масите, ефектът от социалното общуване бе извънредно успешен. Единственият истински проблем при тази система бе неудобството да се преместват помощните прибори от едно място на друго, но той бе умело разрешен като кифлите и маслото бяха поставени на общи подноси.
Към осем без четвърт (вечерята щеше да започне в осем часа) стана нещо неприятно: Сара можеше да свидетелства за часа с абсолютна точност. Една от гостенките, настанени в пристройката, облечена в черно като привърженичка на аятолаха, каза на Сара с приглушен от фереджето глас, че имало нещо неприятно написано на стената в дамската тоалетна и двете заедно бяха отишли да проверят. И Сара бе напълно съгласна с гласа зад булото, че надписът не бе никак приятен: „Аз съм побъркан“ бе написано на стената над една от мивките с черен флумастер, а отдолу бе добавено: „Също и Биниън“. Господи! Но бяха достатъчни само няколко минути търкане с гъба и препарат за миене, за да се заличи написаното, поне до степен на нечетливост.
Коктейлите имаха огромен успех, тъй като помогнаха и на най-натруфените непознати да започнат спокойно да общуват помежду си. Самият Биниън, пищно предрешен като Лордът — Върховен изпълнител, тази година не правеше опити да скрие самоличността си и любезно се задяваше (поне на Сара така се стори при беглия й поглед) с едно от децата — малко слабичко нервно момиченце, маскирано в хубав японски костюм. Мистичната примамливост на Ориента очевидно бе предизвикала разнородни реакции, като имаше едно или две наистина сполучливи попадения, най-потресаващото сред които бе една жена с гъвкава плът, облечена в костюм на турска танцьорка на кючек (което предполага твърде малко плат), което караше няколко чифта очи (освен тези на Биниън) да искрят с похотлив блясък. Доколкото Сара можеше да забележи, сред всички гости имаше само един смущаващ случай, който бе играчът на билярд с призрачното лице от Суиндън, който се бе превъплътил в доста убедително подобие на Ганди — нещо повече, Ганди очевидно в последните стадии на неговите водещи до измършавяване пости. Но дори и той изглеждаше достатъчно доволен с чаша коктейл в едната си ръка, докато с другата отвреме-навреме подръпваше препаската около слабините си.
Не след дълго гостите се отправиха към местата си, за да започнат с предястието — пресен грейпфрут с вишни, което вече бе сервирано, а след него идваше консоме о’Риц. Сара взе една чаша с Текила Сънрайз4 и се запъти обратно към рецепцията, където заключи входната врата на хотела. Главата леко я болеше и последното нещо, което искаше, бе вечеря от шест блюда. Единственото, за което копнееше, бе да си легне рано и точно това (обеща си тя) щеше да направи, след като помогнеше за поднасянето на пъстървата на скара с бадеми, а после и на свинските котлети по нормандски. (Тортата с ягоди, сиренето с бисквитите и кафето, както я бе уверил Биниън, нямаше да създадат особени затруднения.) Тя никога не ядеше много, защото постоянно се притесняваше, че може да напълнее лесно. За разлика от маскирания Махатма, тя със сигурност не искаше да посрещне Новата година с излишни килограми.
Коктейлът беше добър, а до отсервирането на предястието от грейпфрут оставаха десет-петнайсет минути, така че Сара запали една от шестте цигари, които си позволяваше дневно, вдиша дълбоко дима и с наслада се отпусна на стола си.
До осем часа оставаха десет минути.
Само две-три минути по-късно тя чу шума доста близо до себе си. И внезапно, противно на всякаква логика — в полуосветеното празно фоайе бе тихо, а откъм трапезарията долитаха радостни възгласи — я обхвана чувство на страх, което накара корените на косата й с цвят на мед да настръхнат. А после, също така внезапно, спокойствието й се възвърна. От мъжката тоалетна се появи мъж в пъстър костюм, който при по-различни обстоятелства би предизвикал у нея други мисли, но сега тя само му се усмихна любезно. На мъжа вероятно бе отнело доста време да придобие такъв убедителен вид на карибиец с шоколадова кожа, а може би той още не бе напълно готов, тъй като вървейки към трапезарията търкаше намазаните си с кафява боя ръце с бяла кърпичка, чийто цвят вече приличаше повече на шоколад, отколкото на ванилия.
Сара отпи от коктейла и се почувства по-добре. Погледна единственото писмо, което се бе озовало на подноса й тази сутрин: то бе от една дама от Челтънъм, която благодареше за „похвалната експедитивност“, с която й бе запазена стая, но същевременно оплакваше безвъзвратно отминалото време, когато писмата са започвали със „Скъпа госпожо“ и завършвали с „Искрено Ваша“. Сара отново се усмихна — дамата вероятно бе симпатична стара мома. Вдигайки глава, видя пред себе си Лорда — Върховен изпълнител, който също й се усмихваше.
— Още един? — предложи той, кимвайки към коктейла.
— Мм — би било чудесно — чу гласа си тя.
Какво си спомняше след това? Със сигурност си спомняше, че бяха разчиствали масите след супата. Бе прибрала многобройните лъжици и вилици, поставени на мястото, определено за онази пъзла от Солихъл, Дорис Аркрайт. Бе в кухнята, когато един свински котлет по нормандски бе паднал от чинията на пода, а след това бе върнат обратно след старателно почистване. Бе изпила трети коктейл. Бе танцувала с Лорда — Върховен изпълнител. Бе изяла две парчета торта в кухнята. Бе танцувала в мъглявата светлина на балната зала нещо като ча-ча-ча със загадъчния „карибиец“, на когото бе присъдена наградата за най-сполучлив мъжки маскараден костюм. Бе казала на Биниън да не става глупав, когато той бе подхвърлил идеята двамата да се пъхнат под завивките във временната й спалня. Бе изпила и четвърти коктейл, цвета на който вече не можеше да си спомни. Леко й се гадеше и още преди „Доброто старо време“ бе изтичала горе в стаята си, за да се облекчи, и накрая се бе озовала в леглото си. Това бяха по-ясните моменти в тази бурна вечер. („По трябва да е имало и някои по-дребни неща, мис Джонстън?“) Да,
