сенки на доста хладните сини очи на Морс проблясваха пламъчета на почти радостно задоволство.
ОСМА ГЛАВА
Сряда, 1-ви януари, следобед
Поради това аз заставам пред вас, въоръжен със заблудата за разумната достатъчност, на която твърде много хора сред нас разчитат.
Луис паркира зад двете полицейски коли пред Хотел „Хауърд“, където униформен полицай с черно-бяла карирана шапка стоеше пред главния вход, а един от неговите колеги в същата униформа охраняваше входа на прилежащата собственост по-надолу по Бенбъри Роуд.
— Кой разследва случая? — попита Морс първия полицай, докато минаваше през фоайето, изтупвайки снега от краката си на изтривалката.
— Инспектор Морс, сър.
— Знаете ли къде е? — попита Морс.
— Не съм сигурен, сър. Току-що идвам.
— Познавате ли го?
— Никога не съм го виждал.
Морс продължи навътре, а Луис потупа полицая по рамото и пошепна в ухото му:
— Когато го видиш оня, Морс де, нали той е главен инспектор и е много строг, така че — внимавай, момче.
— Ама че сме двойка! — промърмори Морс, докато двамата стояха пред рецепцията, където в една стаичка зад гишето сержант Филипс от Градския отдел за борба с криминалната престъпност (Морс го позна) стоеше и говореше с един бледен и загрижен човек, представен им като мистър Джон Биниън, собственикът на хотела. И съвсем скоро Морс и Луис знаеха от самия собственик толкова — тоест почти нищо — колкото и всички останали за наскоро разкритата трагедия в хотела.
Двете деца на семейство Андерсън тъкмо били довършили снежния си човек и вече се мръквало, когато дошъл баща им, мистър Джералд Андерсън. И тъкмо той забелязал, че един от прозорците откъм задната страна на партера на пристройката е отворен. Той донякъде се учудил от видяното, тъй като било доста мразовито, а от север духал леден вятър. После се приближил и видял как полудръпнатите пердета се развяват от течението. Не се доближил съвсем до прозореца, под който (както той бил забелязал) снегът бил съвсем неотъпкан. Споменал за случилото се на жена си, когато се върнал в хотела и по нейно настояване споделил безпокойството си със собственика — към 17:00 ч. Това било всичко. В резултат от това, двамата — Андерсън и Биниън, отишли до пристройката и по наскоро постлания с килими коридор стигнали до втората врата вдясно, където на дръжката на вратата висяла бележка на английски, френски и немски с молба към евентуалните неканени посетители да не безпокоят обитателя на стаята. След няколко почуквания на вратата, Биниън отключил с резервния си ключ и веднага разбрал защо човекът, който се намирал вътре, не е в състояние (очевидно от доста време насам) да реагира на чукането по вратата или да се обезпокои от ледените повеи на вятъра.
Човекът на леглото бил мъртъв, а стаята — студена като гроб.
Почти веднага слухът за убийството плъзнал из хотела. И въпреки неистовите протести на Биниън, доста от гостите (включително, както се оказа, всички от
—
— Ами, ситуацията беше много сложна, сър, и аз помислих…
— Господи! Никога ли не са ви казвали, че ако има съмнителни обстоятелства, трябва да задържите част от
— Аз съм събрал подробностите…
— Няма що! — ядосано отвърна Морс.
Биниън, който стоеше съвсем объркан, докато Морс (не без основание, трябва да се признае) критикуваше неудачника Филипс, реши да се притече на помощ.
— Положението наистина беше много сложно, инспекторе, и ние помислихме…
— „
В последната част на тази малка проповед гласът на Морс стана хладен и равен като снега, който Сара Джонстън бе видяла тази сутрин. Самата тя, седейки мълчаливо на рецепцията, бе доста обезпокоена от новодошлия, и най-вече от резкия му тон. Но слуховете гласяха, че намереният в Пристройка 3 труп бил с ужасно обезобразено лице. И тя бе успокоена от факта, че в полицията бяха оценили сериозността на престъплението и бяха изпратили човек от висшите служители в Отдела за криминални престъпления. Обаче той беше обезпокояващо странен, този мъж с пронизващи настоятелни очи — очи, които отначало и напомняха за по-фанатизираните политици като Бен, или Джоузеф, или Пауъл, както ги бе виждала по телевизията — очи, които изглеждаха некомуникативни и невиждащи, очи отправени към някакъв далечен и въображаем хоризонт. И все пак, не бе съвсем така и тя го разбра, когато след първоначалния си гняв той я погледна така прямо и дръзко в очите, че за момент тя можеше да се закълне, че ще и намигне.
Човекът, когото в последните три дни бе видяла три пъти!
Бе влязъл още един мъж — човекът с гърбицата, когото тя бе видяла по-рано. В очите на Сара той също бе от най-странните представители на човешкия род. От тъжно спуснатите краища на тънките му устни под ъгъл от 45 градуса висеше цигара, а няколкото кичура на правата му черна, сплъстена на върха на жълтеникавото му теме коса биха накарали доста хора да предположат, че е скромен предприемач. (Колкото и да е странно, през петнадесетте години, в които те се познаваха — и уважаваха — Морс неизменно се бе обръщал към полицейския лекар на малко име, докато докторът винаги се обръщаше към Морс по презиме.)
— Бях тук преди час — започна лекарят.
— Медал ли искате, или какво? — каза Морс.
— Вие ли водите следствието?
— Да.
— Е, тогава идете да огледате. Ще бъда на разположение, когато ме повикате.
Вървейки непосредствено зад Биниън, Филипс и Луис Морс тръгна към пристройката, но насред пътя се спря и се взря в огромния подемен кран, разперен на около петдесет метра над земята, като че ли за благословия или пък за проклятие, насочено към едното или другото крило на постройката, между които се намираше.
— Не биха могли да ме накарат да върша тази работа, Луис — каза той, докато погледът му се рееше към нестабилната конструкция на върха на сградата, където се предполагаше, че трябва да седи някакъв оператор.
— Не е и необходимо, сър. Тези неща могат да се задвижват и от земята. — Луис посочи платформата, само на около два метра над земята, от железния под на която под различни ъгли се подаваха ръкохватки на лостове. Морс поклати глава и извърна очи от кабината на крана към кръстосаната желязна мачта, която
