не е на повече от пет минути, така твърдите вие. Е, едно поне е сигурно — на Уудсток Роуд той е завил или наляво, или надясно, нали така? Пръстът на Морс бавно проследи маршрута, който водеше на юг: малко вероятно изглеждаше мъжът да живее в онази вилна зона, която се простираше почти до Сейнт Джилс и Морс установи, че погледът му пада точно под игрищата на колежа Сейнт Джон и по-точно в лабиринта от улички, които кръстосваха надлъж и нашир района. От своя страна, Луис оглеждаше предполагаемия път, по който мъжът е тръгнал, ако е завил надясно и на север; скоро той забеляза малка група улички между Уудсток Роуд и канала и гарата на запад. Надписите на картата бяха много дребни, но Луис успя да разчете имената: Сейнт Питърс Роуд, Улфгър Роуд, Пикси Плейс, Дайъмънд Клоуз… Все общинска собственост, ако добре си спомняше — или поне така бе докато през осемдесетте години торите не си припомниха за обещаната от Антъни Идън демокрация по отношение на собствеността върху земята.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Вторник, 7-ми януари, следобед
Най-съществените подобрения, които извършваха собствениците на къщи от червени тухли, засягаха вратите и прозорците: някои от старите врати бяха напълно сменени с нови дъбови или поне бяха пребоядисани в цвят, различен от установеното синьо; повечето от старите прозорци с предишните им малки, продълговати стъкла, сега бяха заменени от големи хоризонтални стъкла в рамки от неръждаема стомана. Общо взето, очевидно беше, че целият район се благоустроява; къщата на Дайъмънд Клоуз 17 не правеше изключение от тази тенденция. Пред малката порта бе поставена предпазна врата (зад която не се виждаше никаква светлина), а оградата и градината бяха преустроени така, че да може да минава средноголяма кола — като светлозелената „маестро“, която стоеше там сега. Мястото изглеждаше странно пусто под оранжевата светлина на уличните лампи.
Двете полицейски коли бавно завиха по Сейнт Питърс Роуд, след което спряха на пресечката с Дайъмънд Клоуз. В първата кола бяха Морс, Луис и Филипс, а във втората имаше двама униформени полицаи и един цивилен детектив. Филипс и цивилният полицай имаха пистолети; и двамата (по предварителен план) излязоха от колите и без да затръшват вратите зад себе си, изминаха тихо тридесетината метра до входа на номер 17, където цивилният детектив насочи доста театрално пистолета си към звездите, а сержант Филипс натисна бутона на звънеца до входната врата. След няколко секунди някъде в задната част на къщата се появи слаба светлина, а после по-ярка, на фона на която на стъклото на вратата се очерта силует на мъж. В този момент лицата на Морс и Луис издаваха огромно напрежение; но, погледнато от разстояние, нямаше нещо, което да предизвика чак толкова емоции.
От самото начало мъжът с дебелия зелен пуловер се оказа изненадващо отзивчив. Той помоли да довърши вечерята си от зрял боб (бе му отказано), да си вземе пакет цигари (бе му разрешено), да отиде до полицейското управление със собствената си кола (бе му отказано), както и да си вземе шала и палтото (бе му разрешено). Той изобщо не спомена за заповед за арестуване, гаранции, адвокати, защитници, граждански права, незаконен арест или за Лорд Лонгфорд и самият Морс изпита неудобство от сценария за ареста, разработен по схемата „смърт или слава“. Но това никой никога не узна.
В стаята за разпити пръв започна да задава въпросите Луис.
— Цялото ви име е Едуард Уилкинс?
— Едуард Джеймс Уилкинс.
— Дата на раждане?
— Двадесети септември 1951 година.
— Място на раждане?
— Дайъмънд Клоуз 17.
— Къщата, където живеете сега?
— Майка ми живееше в нея.
— В кое училище сте ходили?
— Първо в основното училище на Хобсън Роуд.
— А след това?
— Мъжката гимназия в Оксфорд.
— Успешно сте издържали приемните изпити?
— Да.
— Кога завършихте?
— През 1967 г.
— И сте взели диплома?
— Да, явих се на изпити по математика, физика и техническо чертане.
— Не сте се явявали по английска литература?
— Явих се, но не изкарах.
— Чели ли сте нещо от Милтън? — намеси се Морс.
— Да, чели сме
— Какво правихте, след като завършихте училище? (Луис продължи да задава въпроси.)
— Започнах да уча занаят в „Луси Айрънуъркс“ в Джерико.
— А после?
— Не го довърших. Стоях там година и половина, а после ми предложиха много по-добра работа в „Макензи Кънстръкшън“.
— Все още ли работите там?
— Да.
— Какво точно работите?
— Кранист съм.
— Искате да кажете, че си седите горе в кабината и местите товари из обекта?
— Може и така да се каже.
— Тази компания — „Макензи Кънстръкшън“ — е правила ремонт на покрива на Пълномощничеството в Оксфорд миналата година, така ли е?
— Да. От април до септември.
— И вие през цялото време работехте там?
— Да.
— Е, сигурно не чак
— Моля?
— Не сте ли почивали през лятото?
— А, да. Съжалявам. Нямаше ме около две седмици.
— Кога беше това?
— В края на юли.
— Къде ходихте?
— На север.
— Къде точно?
