суматоха към отделението, където лежеше Морс, после изчезнаха зад паравана (разтворен предната вечер) около леглото диагонално срещу него.
Още отначало, когато го внесоха на носилката в отделението, Морс бе обърнал внимание на мъжа, заемащ това легло — горд на вид човек на около осемдесет години, с мустаци на офицер от индийския корпус и фина, снежнобяла коса. В онзи момент, при пристигането на Морс, за миг или два воднисто бледите очи на стария войн се бяха спрели върху лицето на новодошлия и сякаш бяха отправили към него някакъв едва доловим знак на надежда и дружелюбие. И действително умиращият старец би пожелал всичко най- добро на новодошлия, ако можеше само да облече в думи помислите си, но бурно разпространилото се отравяне на кръвта, което обгаряше в ярко розово восъчните му страни, му бе отнело изцяло способността да говори.
Бе 5.20 часа сутринта, когато лекарят се появи отново иззад паравана; в 5.30 извиканите без миг забавяне санитари изнесоха мъртвеца от стаята. И когато точно половин час по-късно всички лампи в отделението светнаха, параванът около леглото на покойния полковник Уилфрид Денистън, носител на кралската награда за отлична служба и кавалер на кръст за храброст, бе дръпнат настрани по обичайния начин и новите чисто изпрани чаршафи светеха, а сменените одеала бяха професионално подгънати в долната част. Ако Морс имаше дори най-малка представа, доколко покойният полковник не бе понасял и един макар акорд от Вагнер, вероятно щеше малко да се опечали, но ако пък му бе известно как полковникът бе запечатал в паметта си цялото поетично творчество на А. Е. Хаусман, това щеше да му донесе голяма радост.
В 6.45 часа Морс усети, че в непосредствена близост е отделението се развива оживена дейност, макар първоначално да нямаше видими признаци за такава — само гласове, потракване на вилици и лъжици, проскърцване на зле смазани колела — и най-сетне Вайълет, щастливо засмяна и доста пълна карибийка се показа на хоризонта, бутайки количка за храна. Това очевидно бе часът за чашата чай в тъмни зори и как само й се зарадва Морс! За пръв път от последните няколко дни той усещаше нескрито желание да яде и да пие, а вече бе огледал със завист каните с вода и бутилките сок, наредени върху шкафчетата на съседите си по легло, макар по някаква причина шкафчето на пациента непосредствено срещу него — мъж на име Уолтър Грийнъуей, да бе празно, а над леглото да висеше четириъгълна табелка с нерадостния надпис:
— Чай или кафе, мистър Грийнъуей?
— Мисля, че ще си поискам единствено голям джин с тоник, ако нямате нищо против.
— Лед и лимон?
— Без лед, благодаря — той само разваля джина.
Вайълет отмести масивното си тяло към следващото легло и остави мистър Грийнъуей без лед, без нищо… Но напереният шестдесетгодишен шегобиец далеч не изглеждаше съсипан от факта, че е изключен от церемонията и намигна весело на Морс.
— Всичко наред ли е, шефе?
— На добро отива — отвърна предпазливо Морс.
— Хъ! И старият полковник точно това казваше — „на добро отива!“ Горкият човечец!
— Ясно! — отвърна Морс с известно притеснение. Когато погледът на Грийнъуей се избистри след замъгляването, отдаващо съответното уважение към напусналия ги завинаги полковник, Морс продължи разговора.
— Значи чай не ви се полага?
Грийнъуей поклати глава.
— Е, те знаят най-добре, нали така?
— Така ли?
— Страхотни са — лекарите тук са страхотни! А и сестрите също!
Морс кимна е надеждата това наистина да е така.
— Същите проблеми като мене ли? — попита заговорнически Грийнъуей.
— Моля?
— Стомаха, нали?
— Язва — така казват.
— Моята е перфорирана! — Грийнъуей обяви този факт с известна мрачна гордост и задоволство сякаш съчетанието от най-тежкото страдание и най-добрите лекари бе повод за особени поздравления.
— В десет часа ще ме оперират, затова не ми позволяват да пия, нали разбираш?
— О! — за няколко мига на Морс почти му се прииска да може да излезе е някакво контра твърдение за цял низ жестоки язви, които са не само перфорирани, но освен това и продупчени, и пръснати. Но за момента един по-важен въпрос налагаше да му се обърне внимание, защото Вайълет бе извършила завой на 360 градуса и се озова (най-сетне) до неговото легло. Тя поздрави новия си подопечен с жизнерадостна усмивка.
— Добро утро, мистър… ъ-ъ-ъ (поглед за справка към изписаното име на табелката), мистър Морс!
— Добро утро! — отвърна Морс. — За мен кафе, моля — с две лъжички захар.
— О, о! Две лъжици! Захар! — Очите на Вайълет почти изхвръкнаха от изсветлелите си орбити към тавана. После тя изви глава да потърси съпричастност от ухиления Грийнъуей.
— Вижте сега! — обърна се тя обратно към Морс. — На вас не ви се полага нито кафе, нито чай, нито захар, нито нищо. Разбрано? — Тя размаха кафявия си показалец към една точка някъде над главата му и извивайки врат, Морс успя да види зад стойката на системата четириъгълна табела с тъжния надпис:
Глава трета
Цветя, различни четива и книги са винаги добре дошли подаръци за пациентите, но ако имате желание да занесете нещо за ядене или пиене, моля питайте сестрата. Тя ще ви упъти какво е препоръчително да се носи
Тази неделна вечер детективът сержант Луис влезе в отделението малко след седем часа, стиснал под мишница пластмасова торба от супермаркета „Сейнсбъри“ с вид на леко гузен пътник, минаващ през митницата; при появата на някогашния си сътрудник Морс се почувства много радостен и дори малко разчувстван.
— Как разбра, че съм тук?
— Аз съм детектив, сър. Не забравяйте това!
— Позвънили са ти по телефона, предполагам.
— Шефа. Каза, че сте звучали зле по телефона, когато се обадил вчера сутринта. Затова изпратил Диксън да се отбие при вас, но вас току-що ви била отнесла линейката. Та той ми се обади и каза, че може би ще пожелая да узная дали националната служба по здравеопазването все още е на ниво и да видя дали имате нужда от нещо.
— Като например бутилка „Скоч“, това ли искаш да кажеш?
Луис подмина шегата.
— Щях да дойда снощи, но ми казаха, че не може да ви посетя — пускали само близки роднини.
— Не е зле да разбереш, че аз не съм „сирачето Ани“, Луис. Някъде в Алнуик имам една пра-леля.
— Доста ще й се види пътя да ви посети, сър.
— Особено на деветдесет и седем години…
