— Шефа… Стрейндж — не е лош човек, нали? — подхвърли Луис след кратка, малко неловка пауза.
— Предполагам да, след като го опознае човек — призна Морс.
— Вие бихте ли казал, че сте го опознали? Морс поклати глава.
— Е? — попита бодро Луис. — Как вървят тук нещата? Какъв е проблемът, какво казват докторите?
— Проблем ли? Проблем няма! Това е класически случай на сгрешена самоличност.
Луис се ухили.
— Не, кажете сериозно?
— Сериозно? Ами дават ми едни страхотно големи кръгли бели хапове, по две-три лири всеки — така казват сестрите. На теб ясно ли ти е, че на тази цена човек може да се сдобие с една много прилична бутилчица кларет?
— Ами храната — добра ли е?
— Храна? Каква храна? Освен хаповете не са ми дали нито троха.
— И нищо за пиене ли?
— Ти да не се опитваш да провалиш напредъка на лечението ми, Луис?
— Онова там — това ли означава? — Луис изкриви очи нагоре към съдбовното предупреждение над леглото.
— Това е само превантивно — рече Морс е неубедителна небрежност.
Очите на Луис се изкривиха отново, този път надолу, към найлоновия плик.
— Хайде, Луис! Кажи какво има в плика?
Луис бръкна в торбата и извади бутилка лимонов сок с отвара от ечемик и бе приятно изненадан от нескриваното удоволствие, изписало се по лицето на Морс.
— Ето… тук жената е пратила… нали разбирате, тя смяташе, че едва ли ще ви разрешат да пиете… нещо друго.
— Много мило от нейна страна. Предай й, че така, както е тръгнало, бих предпочел тая бутилка пред цял кашон уиски.
— Шегувате се, нали сър?
— Но не пречи да й предадеш какво съм казал, нали?
— А… ето и една книга — добави Луис, бъркайки още веднъж в торбата. — Заглавието й е: „Везните на несправедливостта — сравнително изследване на престъпленията и съответните наказания според архивите на Графство Шропшър, 1842 — 1852“.
Морс пое дебелия том и огледа странно дългото заглавие, но без кой знае какъв забележим ентусиазъм.
— Хм! Има вид на доста интересна творба.
— Пак се шегувате, нали?
— Не — отвърна Морс.
— Тя е нещо като семеен сувенир и жената мислеше, че може би…
— Кажи на прекрасната си жена, че съм останал много доволен.
— Ще ми направите услуга, ако я оставите в библиотеката на болницата, като ви изписват.
Морс се засмя тихо, а Луис незнайно защо остана много зарадван от реакцията на шефа си и се усмихна на себе си.
Усмивката още не бе слязла от лицето му, когато една удивително хубава млада сестра е обсипано е лунички лице и коса с модерен махагонов оттенък се приближи до леглото на Морс, поклати предупредително пръст пред него и показа белите си, прекрасни правилни зъби в знак на безмълвно неодобрение, сочейки бутилката лимонов сок, който Морс бе поставил на шкафчето си. Морс от своя страна кимна с пълно разбиране и показа в отговор своите прилично равни, макар и не съвсем бели зъби, изговаряйки безгласно с устни „О’кей“.
— Коя е тази? — прошепна Луис, когато момичето отмина нататък.
— Това, Луис, е Красивата Фиона — прекрасна е, нали? Понякога се чудя как успяват лекарите да държат мръсните си лапи далеч от нея.
— А може би не ги държат далеч.
— Мислех, че си тук, за да ми повдигаш духа.
Но в момента добри поводи за бодър дух сякаш липсваха. Сестрата на отделението (която при влизането си Луис не бе забелязал — просто бе влязъл направо, както си мислеше, че прави всеки друг) очевидно не бе сваляла орловия си поглед от развоя на събитията като цяло и по-специално събитията около леглото, където лежеше главният инспектор. Към това легло сега тя се приближи с решителна крачка от наблюдателницата си зад бюрото, намиращо се на няколко крачки. Лявата й ръка светкавично сграбчи забранената бутилка върху шкафчето, а очите й се заковаха немигващи върху — нещастника Луис.
— В тази болница има правила — висят закачени отвън пред отделението. Така че ще се радвам да спазвате тези правила и да се обаждате на мен или на дежурния, когато решите да дойдете отново на посещение. Жизнено важно е тук да се спазва определен ред; опитайте се да разберете това! Вашият приятел е доста зле и ние правим всичко възможно той бързо да се възстанови. Как бихме могли да постигнем това, ако ще носите тук неща, които според вас ще му се отразят добре, а те са неподходящи? Сигурна съм, че ме разбирате.
Акцентът на тази мрачна личност със стиснати устни бе мек — шотландски; тъмносинята й униформа — пристегната от колан със сребърна тока, а Луис, в чието бледо лице бе придошла кръв, изглеждаше отчаяно притеснен. А сестрата се обърна… и изчезна. Дори Морс за няколко мига имаше необичайно смутен и притихнал вид.
— Тази коя е? — попита Луис (за втори път тази вечер).
— Ти току-що влезе в контакт с наскърбената душа на нашата старша сестра по отделение, заклела се в идола на лишената от хумор прилежност — нещо като последователна на Тачър, вярваща в калвинизма.
— И тя, каквото каже…?
Морс кимна.
— Тя, Луис, е старшата тук, както ми се струва, добре разбра.
— Но това не значи, че трябва да е толкова сприхава, нали?
— О, забрави за това! Сигурно има проблеми в любовните си отношения или нещо такова. Нищо чудно, с лице като…
— Как се казва?
— Тук й викат „Неси“.
— Близо до езерото „Лох Нес“ ли е родена?
— Вътре в езерото, Луис.
Двамата се засмяха леко, но независимо от това инцидентът бе неприятен и на Луис особено не му бе лесно да се отърси от спомена за него. Още пет минути той се опита да разпита Морс за другите пациенти и Морс му разказа за последното пътуване на бившия офицер от Индийския корпус в ранни зори. После още пет минути двамата си разменяха реплики за полицейския участък в Кидлингтън; за семейството на Луис; за далеч не светлите перспективи пред отбора на „Оксфорд юнайтид“ в текущото първенство по американски футбол. Но нищо не можеше да заличи факта, че „проклетата сестра“ (както Морс я наричаше) бе хвърлила мрачна сянка върху вечерната визита и определено бе помрачила настроението на Луис. А самият Морс се почувства внезапно сгорещен и потен и (да, ако трябваше да си признае) леко уморен от разговора.
— Ами аз най-добре да си тръгвам, сър.
— Какво друго носиш в тая торба?
— Нищо…
— Луис! За момента стомахът ми може да не е наред, но нищо подобно не може да се каже за ушите ми, по дяволите!
За Луис тъмните облаци бавно започнаха да се вдигат и когато след продължително дебнене реши, че старшата митничарка за момента се е разсеяла, той измъкна малка плоска бутилка, увита в тънка мека тъмносиня хартия, много подобна по цвят на униформата на Неси.
— Обаче едва когато разрешат официално — прошепна Луис, пъхайки крадешком бутилката в ръката на Морс под завивките.
