осмата си година? Той изказа гласно мислите си:
— Не смятам, сър, че една жена би могла…
— Не, Луис — и аз също не смятам! Ако не е невъзможно, то поне със сигурност е без прецедент.
— Така че сте прав, сър…
— Без сянка от съмнение ли? Да, мисля, че да.
— Без никакво съмнение? — попита Луис тихо.
— Предполагам, винаги ще присъства онзи един процент съмнение за повечето неща.
Щяхте да сте по-доволен обаче, ако…
Морс кимна:
— Ако бяхме намерили само още нещо мъничко, да. Нещо като „Дж.“ тук на стената или… Не знам.
— Тогава, значи, няма какво повече да търсим тук, сър?
— Сигурен съм, че няма — каза Морс, — но едва след като съвсем мъничко се поколеба.
Глава четиридесета
Земята е кръгла и мястото, което ни се струва, че е краят, може също така да е просто началото.
Въпросът прозвуча като антикулминация:
— Сега какво, сър?
Морс не знаеше, а и мислите му бяха далече:
— Било е извършено много отдавна и при това доста зле — каза той бавно.
Което несъмнено представляваше едно правилно мнение, но едва ли бе отговор на въпроса. Луис настоя на своето — резултатът бе, че двамата заедно потърсиха бригадира на обекта, на когото, след като показа служебната си карта, Морс предаде своите инструкции относно недвижимия имот, намиращ се на „Спринг стрийт“ № 12, и се постара неговите желания да прозвучат като заповеди, зад които стоят внушаващите страхопочитание ръководни органи, отговарящи както за MI5, така и за MI6, като специално наблегна, че незабавно трябва да се направят серия снимки на стената в антрето. Ами да, бригадирът смяташе, че не би му представлявало трудност да се погрижи за всичко. Всъщност той самият доста умело боравеше с фотоапарат, както не-съвсем скромно заяви. После, след като Луис вече бе върнал фенерчето и рулетката на изглеждащия малко озадачен стопанин, следобедните събития приключиха.
Беше шест без пет, когато най-сетне Луис се опита отново да подкара колата и да се измъкне от територията на Дерби (Север), за да се отправи към отбивката А52 от M1 (Юг). В шест часа вечерта Морс се наведе напред и включи радиото в колата, за да чуе новините. Както и да се погледне, изтичащата година бе една от тежките, изпъдена с болести, глад, самолетни и железопътни катастрофи, една експлозия на нефтена платформа и земетресения с различна сила. Но поне от обедния бюлетин в един часа досега не се съобщаваше за нито една космическа катастрофа и Морс загаси радиото, осъзнал изведнъж колко е напреднало времето.
— Луис, знаеш ли, че вече всичко е затворено?
— Нищо подобно, сър.
— Знаеш какво искам да кажа!
— Малко е рано.
— Трябва да отпразнуваме нещо, Луис! Спри пред следващата кръчма и ще те черпя една бира.
— Ще ме черпите?
Не бе известно Морс да черпи щедро подчинените си, нито дори началниците, и Луис се усмихна, докато оглеждаше улиците и търсеше табела на кръчма. Това не беше обичайна за него дейност.
— Но аз шофирам, сър.
— Правилно, Луис. Не искаме да си имаме никакви неприятности с полицията.
Докато седеше и си сръбваше от своята „Сейнт Клементс“, Луис слушаше водения от Морс продължителен разговор с кръчмаря за злонамереността на производителите на бира и се чувстваше напълно доволен по необясними причини. Денят бе успешен и Морс, след като пресуши третата си халба с обичайната за него бързина, очевидно бе готов за отпътуване.
— Тоалетна? — попита Морс. Кръчмарят го упъти.
— Има ли наблизо телефон?
— Точно пред тоалетната.
Луис дочу Морс да говори по телефона, някаква болница се споменаваше, но той не беше от тия, които подслушват личните разговори на хората, така че излезе да чака до колата, докато Морс се появи отново.
— Луис, аз, а-а-а, бих искал да се отбием за малко до болницата, ако нямаш нищо против. Кралската болница в Дерби както ми обясниха, почти ни е на път.
— Отново нещо стомаха ли не е наред, сър?
— Не!
— Мисля, че не трябваше да пиете толкова бира, все пак.
— Ще ме закараш ли там, Луис, или не?
Морс, както бе известно на Луис, изпитваше все по-голяма неохота да извърви пеша дори и сто метра, ако можеше да измине разстоянието с кола, и сега настоя Луис да паркира „Ланчия“-та на паркинга с табела „Само за линейки“ току пред главния вход на болницата.
— Колко ще се бавите, сър?
— Колко ли? Не зная, Луис. Обаче това е щастливият ми ден, нали? Така че може и да се позабавя.
Половин час по-късно Морс се появи и завари Луис да си бъбри щастливо с един от шофьорите на линейка за техническите преимущества на марката „Ланчия“.
— Всичко наред ли е, сър?
— А-а-а… да. А-а-а… Виж, Луис! Реших да остана да преспя в Дерби.
Луис повдигна вежди.
— Да! Смятам… смятам, че бих искал да присъствам, когато правят онези снимки… разбираш ли, в, а-а- а…
— Аз не мога да остана, сър! Утре сутринта съм на работа.
— Зная. Но не те и карам, нали? Ще взема влака на връщане — няма проблеми — Дерби, Бирмингам, Бенбъри — съвсем удобно!
— Сигурен ли сте, сър?
— Напълно съм сигурен. Нямаш нищо против, нали Луис?
Луис поклати глава отрицателно.
— Ами, предполагам, че е по-добре да…
— Да, тръгвай. И не карай много бързо!
— Да ви закарам ли до някой хотел или нещо такова?
— Не се безпокой, аз… аз ще намеря нещо.
— Изглежда вече сте намерили нещо, сър.
— Така ли?
Докато „Ланчия“-та набираше скорост по шосето, водещо към М1 (Юг), Луис все още леко се усмихваше, припомняйки си щастливото изражение на лицето на Морс, когато той се бе обърнал и тръгнал обратно към автоматичните врати.
Епилог
Името на човек е съкрушителен удар, от който той никога не се съвзема.
