стисне неговата, като си даваше сметка, че Чад щеше да изтълкува думите му като израз на завист или на засегнатост.
— Благодаря. — И Чад се обърна към баща си, така че Сокола се почувства откъснат от разговора им.
Като отпиваше последната глътка бира от кутията, Сокола почувства, че Кетрин отново привлича вниманието му. Тази жена притежаваше особена хубост, неподвластна на възраст и определение. Сокола не можеше да разбере добре защо я обичаше. Може би след смъртта на майка му бе видял в нейно лице заместница. Или пък матриархалното общество на племето навахос му бе дало вроден респект към най- възрастната жена в семейството. Чувстваше се искрено привлечен от нея. Беше нещо, което не се опитваше да разбере. Просто го приемаше. Той се отправи към една от масите, за да остави празната бирена кутия. Близо до него прошумоляха поли и той се обърна, за да открие до себе си Керъл. Срамежливият бял цвят на роклята, която носеше, рязко контрастираше с предизвикателния блясък на зелените й очи. Двете седмици въздържание бяха разпалили сетивата му. Видът на Керъл пробуди желанията му. Розовото червило подчертаваше прелъстителната извивка на устните й:
— Като е толкова късно, не мога да разбера защо си си направил труда да дойдеш.
— Току-що пристигнах. — Не се и опитваше да търси извинение. — Всъщност едва ли съм ти липсвал, след като Чад е при тебе — закачи я Сокола.
— Чад смята, че съм много хубава — отвърна момичето.
Поне по този въпрос Сокола беше на едно мнение със заварения си брат. Миналото лято той бе забелязал, че Керъл разцъфва като жена — детските тлъстинки отстъпиха място на закръглени и твърди гърди, на тънка талия и извити устни. Всичко бе забелязал и бе я желал, но тя кръжеше около него, променлива като посоките на вятъра. Понякога се движеше така, че да привлече вниманието му; после, когато той дадеше вид, че е разбрал, бягаше, обзета от паника.
Това лято обаче беше различна още от първия ден след завръщането му от университета. Подканваше го явно с поглед, с усмивка, с начина, по който се движеше, с отсъствието на невинност в очите й. Сокола не се интересуваше дали ще бъде първият, нито се интересуваше кой е бил преди това с нея. За индианците навахос девствеността нямаше значението, което имаше за белите хора. Той лично предпочиташе опита пред загубата на време, необходимо да се преодолеят страховете на първия път.
Най-накрая Керъл бе признала, че Сокола я е развълнувал предишното лято, предизвиквайки у нея чувства, с които тя не е знаела как да се справи. Сокола обвиняваше майка й, Вера Роулинс, която бе напълнила главата на Керъл с безброй глупости, че сексът е нещо греховно и неестествено и че щели да се случат ужасни работи, ако не се изчакала брачната церемония, която да освети връзката.
Дори и, сега двусмисленото поведение на Керъл не беше напълно изчезнало. Личеше по поводите, които тя намираше, за да остане насаме с него, както и по приятелското отношение, което демонстрираше пред родители и близки. Сокола нямаше какво да възрази. Един индианец навахос не би и сънувал да се показва някаква интимност пред членове на семейството или приятели.
— А ти не мислиш ли, че съм хубава? — предизвика го момичето, след като не получи отговор.
— Знаеш, че си — отвърна меко Сокола.
— Можеш да го кажеш по-убедително — възрази тя, почувствала се засегната. — Чад никога не е изпитвал трудност да ми го каже.
Сокола я погледна развеселен. Керъл винаги се опитваше да събуди някакво съперничество между Чад и него. По този типично женски начин и се искаше да види двамата братя да се сбият, за да докаже силата на женския си чар. Дразнеше се, че Сокола не приема предизвикателството.
Сокола не го прие и този път:
— Никога няма да си позволя да се съревновавам с Чад, за да привлека вниманието ти.
— А кой е казал, че ще можеш да го сториш? — тя пламна, обърна се и тръгна да търси Чад.
Сокола наблюдаваше с безразличие и развеселеност как тя флиртува безочливо със заварения му брат, като се опитва с хиляди ласки да го накара да танцува с нея. Сокола не се учуди, когато двамата изчезнаха в сенките на нощта. Не за първи път Керъл използваше Чад, за да си разчисти някакви въображаеми сметки с него. Сокола знаеше, че ще настъпи и неговият час.
След два дни излезе в прерията. Подкара коня в лек галоп по водораздела на един хълм, сетне дръпна юздите, за да го спре близо до работещата вятърна мелница. Сокола слезе от коня, да провери мотора на водната помпа на артезианския кладенец. Работеше чудесно. Обърна се, за да се върне при коня, когато погледът му за миг се спря на голия и див пейзаж. Гласът на земята със своите тайни туптеше наоколо, претоплян от лъчите на следобедното слънце. Докъдето поглед стигаше, нищо не потрепваше. Всичко бе така диво, че Сокола се трогна и почувства, че нещо в него потръпва.
Устните му, обтегнати в права линия, се отпуснаха. Някакво дълбоко вътрешно задоволство запали син огън в очите му. Дългите часове, прекарани под лъчите на лятното слънце, бяха потъмнили обтегнатата кожа на слабите му скули, кожа, която имаше естествен меден оттенък. Дори бузите му бяха отпуснати в лека усмивка.
Прастарата близост със земята бе наследил от Народа на хората. Земята го утешаваше, земята го хранеше. От земята Сокола бе научил неща, които белият човек никога нямаше да успее да разбере. Земята притежаваше хората, но хората никога нямаше да могат да притежават земята. И тази земя продължаваше да го привлича, упражнявайки влиянието си дори чрез необятността на един континент.
С крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Сокола се обърна, за да вижда по-добре, и забеляза, че някой приближава на кон. Разпозна веднага нежните извивки на фигурата и изчака Керъл да го настигне. Дългите й златисти коси вече не бяха на букли, а падаха свободно по раменете, малко над кръста.
На осемнадесет години тя бе истинска жена, веща в изкуството да накара кръвта на един мъж да закипи, както в момента кипеше кръвта на Сокола. Насочи коня си към него и спря само на няколко сантиметра, като го остави да се поклаща и да спре така, че да открие профила и очертае силуета си. Нейната усмивка, пресекливият дъх криеха естествената сладост на меда. Сокола полудяваше за дивата сладост на устните й, но сдържа желанието си. И този миг щеше да настъпи, знаеше, а сега погледът му галеше естествената линия на гърдите, открояващи се под тънката материя на блузата.
— Най-после те открих! — извика момичето.
— Защо? Да не съм се загубил? — леко я закачи той.
Тя сбърчи нос в знак на предизвикателство и неодобрение на шегата му:
— Мама иска да ти напомня, че тази вечер ще ходим на вечеря в господарската къща. Трябва да се върнеш навреме, за да вземеш душ и да се преоблечеш. Не й се ще да забравиш и да закъснееш.
— Не съм забравил. — Отправи се към коня, пое юздите и погали кадифената муцуна, за да го успокои.
— Понякога имаш навика да губиш представа за времето, когато се разхождаш сам. Не мога да разбера какво те задържа тук — промърмори Керъл.
Сокола се извърна за миг, забравил за красотата на момичето. Разсейваше го натрапчивата хубост на гледката.
— Индианецът навахос вярва, че е направен от всичко, от всички елементи, необходими за живота. Направен е от Вода, защото жизнените му сокове са в потта, в кръвта, в слюнката на устата, в сълзите, които навлажняват очите му, и в течностите, които отделя организмът. Той е направен от Въздуха, който изпълва белите дробове и се предава на цялото тяло посредством кръвта. Направен е от Слънцето, защото като слънце тялото му излъчва топлина. Направен е от Земя, защото прахта му дава издръжливост, и към нея той ще се завърне след смъртта. Прах от прахта, пепел от пепелта… — Погледът му се зарея сред прегорелите от слънцето равнини и хълмове: — Огледай се наоколо, Керъл, и ще видиш това „всичко“, от което съм направен. След две седмици ще трябва отново да се върна на изток, но този път ще е последен. Когато се завърна тук идната пролет, ще е завинаги.
— А твоето дипломиране?
При нейния въпрос Сокола се извърна отново и я загледа. Кръвта му закипя от желание.
— Нали не мислиш да го хвърлиш на вятъра?
— Онова, което се научава, никога не е хвърлено на вятъра — поправи я той.
