студа лице. Страхът му се усили, когато видя, че баща му разтрива вкочанените й крайници. С пресипнал от болка глас Очи-които-се-смеят я молеше да му говори, като продължаваше да я вика по име. Когато най- сетне го видя да допира уста до устните на майка му, опитвайки се да вдъхне живот на тялото, Сокола изпита за баща си по-голям страх от този, който изпитваше за себе си.
— Не! — Изтича до приклекналата фигура на баща си, дърпайки го за ръката с трескав ужас. — Трябва да ги оставиш! Не трябва да ги гледаш! Моля те! Моля те!
Гласът му се задави от хълцане:
— Стават ужасни неща с онзи, който гледа мъртвите! Техните духове могат да се вселят в теб! Да се махнем оттук!
Някои от думите му изглежда бяха стигнали до целта, защото баща му се обърна да го погледне. Ужас накара Сокола да изтръпне. Лицето на този човек бе изкривено в страшна гримаса, подобна на някои идоли на племето.
— Остави ме на мира! — изръмжа баща му.
Впечатлен от изражението на това лице, Сокола до последния миг не забеляза ненадейното замахване на ръката, когато бе твърде късно да се предпази. Силата на удара го накара да политне назад, но Сокола бе припаднал, преди още да се просне в снега.
Не усети ръцете, които нежно го вдигнаха, нито защитените с ръкавици пръсти, които, треперещи, погалиха червената следа, заемаща почти половината му буза. Не чу дори гласа, който го молеше за извинение. Беше пропаднал в дълбока черна дупка, където нищо не можеше да достигне.
Когато най-после дойде в съзнание, разбра, че е сам в колибата. Огънят, който гореше, носеше топлина във всеки кът на стаята. Усети пулсираща болка от дясната страна на лицето си. Предпазливо допря длан до подутата си буза. Болеше го!
Тъкмо се повдигаше на лакти, когато вратата се отвори. При вида на огромната фигура Сокола инстинктивно се сниши. Това действие не бе продиктувано от страх пред баща му, а от страх от духовете, които сигурно го бяха обладали. Когато мъжът се доближи до светлината Сокола забеляза, че от лицето му бе изчезнало онова ужасно изражение. Но също и усмивката си беше отишла. В този миг очите му бяха пълни с отчаяна тъга, а погледът го отбягваше.
— Гладен ли си? — Баща му стоеше прав пред огъня и грееше ръцете си. Стоеше с гръб към него. — Братовчедка ти е приготвила малко супа.
Дрезгавият и рязък глас го върна към действителността. Думите пробудиха сетивата на Сокола, а миризмата на яденето му припомни, че стомахът му е празен. С мъка се привдигна и тръгна към димящия супник. Чувстваше, че дясната страна на лицето му е странно натежала. Взе метална паница от една полица, загреба от горещата супа и отиде до огъня, за да я изяде на спокойствие.
Баща му се чувствуваше неловко в негово присъствие. Сокола го разбираше от начина, по който той избягваше погледа му. Опита се да сръбне от горещата супа, но щом отвори уста, кожата на подутата му буза се опъна и по цялото му тяло премина болезнена тръпка. Подскочи, неспособен да прикрие неволното движение.
— Не исках да ти причиня болка, момчето ми, наистина не исках — дрезгавият глас издаваше огорчение и разкаяние.
— Не трябваше да ги гледаш! Стават лоши неща. Ако нещата не се правят както трябва, ще дойдат техните духове.
— Не вярвам в духове. Такива неща не съществуват — остро възрази бащата. — Как можеш да мислиш, че майка ти ще дойде, за да ти стори зло? Ти знаеш колко те обичаше!
— Духът е лошата част. — Докато отпиваше още една глътка от супата, погледна надолу и видя ръката на баща му да се свива в юмрук. Това бе израз на ярост, която той отчаяно се опитваше да контролира:
— Какво вярваш…Какво Народът на хората вярва, че става с мъртвите? — баща му се опитваше най- точно да формулира въпроса си.
— Отиват на едно тъмно място на север. — На Сокола не се харесваше да говори за мъртвите и за това, което става с тях, за да не подканя, мислеше си той, духовете да се върнат. — Умрелият човек стига до това място за четири дни й по пътя е придружен от някой близък, по-рано умрял. В подножието на едно възвишение има вход, който води там, под земята. Преди човекът да влезе, трябва да го прегледат двама пазачи, за да се уверят, че наистина е умрял.
Баща му стоеше със затворени очи и здраво стиснати зъби, докато ръбът на брадата му видимо трепереше. Когато Сокола свърши с обясненията си, чу, че баща му мълвеше думи, без да си дава сметка за това:
— Боже мой, какво ужасно място! — огромният гръден кош се изви, докато той дълбоко вдишваше, а после бавно издиша. Вдигна очи и безизразно се загледа в огъня: — Да, не вярва в това белият човек. Белият човек вярва, че когато човек като майка ти умре, отива в рая. Това е едно място на небето, където има само красота и щастие. Там няма нито глад, нито студ, нито болка. Там той може да намери мир и удовлетворение, каквото не е получил на земята.
Сокола прие замислено това обяснение. Един учител в училище беше говорил за подобно място, но той не вярваше, че съществува. Обаче след като баща му вярваше, може би…
— Ако този… рай е така хубав, защо ти не искаше тя да отиде там? Защо искаше да я върнеш назад? — попита той.
— Защото постъпих като егоист. Не исках да остана сам на земята, без да виждам топлата й усмивка и да чувствам нежния допир на ръката й. Аз… — думите изглежда го задушаваха. Отдалечи се от огъня и от очите на Сокола, които го следяха. — Късно е. Скоро ще се стъмни. — Смени темата. Сега говореше рязко:
— Ще прекараме нощта тук, а утре сутринта ще тръгнем.
— Да тръгнем? Но има още толкова работи да вършим. Трябва да съберем нещата, които тя би искала да бъдат погребани с нея. После има четири дни траур и жертвоприношения, които трябва да бъдат направени на гроба, за да се успокои духът й. Ние… — Щеше му се да изреди всичко, но баща му се обърна и го прекъсна.
— Казах ти, че духовете не съществуват! — Търпението му се изчерпваше. Сокола го погледна внимателно, за да се убеди, че вече не е обладан от тях. Баща му с усилие разтвори юмрук и го погали по челото:
— Извинявай. Не трябваше да крещя. Нервен съм… защото… не мога да взема със себе си телата на майка ти и на сестра ти, за да ги погреба. Трябва да ги оставя тук.
Сянка на страшна болка премина по лицето му, преди да замълчи, и остави изречението незавършено:
— Братовчедка ти вече събра нещата, които майка ти би желала да бъдат погребани с нея. Приех да я погребат според техните вярвания. — Остротата, с която произнесе тези думи, показваше, че той не споделя подобни вярвания и че нямаше да позволи и на Сокола да ги изповядва.
— Ще ме заведеш ли в твоята колиба, за да живея с теб?
Баща му отново се почувствува неловко:
— Ще те взема с мен, но…няма да можеш да живееш с мене.
— Защо? — Сокола не разбираше. — Другата ти жена не ме ли иска? Аз съм силен. Мога да върша много работи, мога много да й помагам.
— Дявол да го вземе, Соколе! Дори и да ти обясня, няма да ме разбереш — промърмори нервно бащата, после тъжно въздъхна: — Когато станеш достатъчно голям, сам ще намериш отговора, без да се налага да ти обяснявам. Междувременно ще живееш с едно познато семейство. Мисля, че с радост ще приемеш. Ти вече познаваш мъжа — Том Роулинс. Работи за мен и живее в моето ранчо.
Нещо от неувереността на мъжа се придаде и на Сокола. Положението не се харесваше на баща му, затова не се хареса и на него. Беше виждал Том Роулинс няколко пъти. Като всички от Народа на хората той гледаше с недоверие на всеки човек, който не бе член на неговия род.
— Мога да отида да живея при Куция крак. Има нужда от някой, който да се грижи за овцете. — Сокола предложи новото решение на баща си, защото не искаше да бъде откъснат от света, който му беше познат.
