големи отговорности. Баща му продължаваше да идва два-три пъти седмично, като носеше подаръци и храна. Оставаше за няколко часа или за част от нощта, но винаги си тръгваше преди разсъмване. Така задълженията, които трябваше да се паднат на баща му, ако той живееше през цялото време с тях, легнаха върху крехките му плещи.
Поради тази причина, когато вуйчо му се разболя и шаманът нареди да изпълнят Ритуала на Планинския връх, всички роднини трябваше да участвуват в разноските. Докато някои приеха да докарат овце, за да изхранят стотиците, а може би и хиляди хора, които щяха да присъстват на обреда, продължаващ девет нощи, Сокола реши да събере дърва за огъня, като участие на майка му, въпреки че тя всеки ден ходеше до колибата на вуйчо си, за да помага в приготовленията.
Един ден, когато свърши училище по-рано от обикновено, първата му мисъл беше за количествата дърва, които щеше да успее да насече преди да се е стъмнило. Леката снежна покривка нямаше да го спре, но снегът, който се изсипа от катранените облаци, скриващи небето, съвсем не бе малко. Когато училищният рейс го остави на две, мили от дома, беше паднал два сантиметра сняг и продължаваше да вали. Сокола съзнателно пропъди от ума си тревогата на учителката, която бе предвидила бурята.
Снежинките тежко се стелеха върху земята. Преди да стигне до колибата, задуха силен вятър, който завихряше преспите наоколо. Видимостта бе ограничена, но Сокола нямаше нужда да влиза в колибата, за да разбере, че там не гори огън, който да я сгрее. Над комина не се виждаше и следа от дим. Със сетни сили Сокола стигна до вратата, сигурен, че майка му и сестричката му са задържани при вуйчото от бурята.
Когато мина покрай задния двор на животните, конят изтрополи. Сокола замръзна на място. Очите му диреха източника на шума през гъстата бяла пелена. В задния двор бе дорестият кон, подготвен за впряг, но каруцата я нямаше.
Обърна се, за да погледне в посока на вуйчовата си колиба, но бе поет от снежния вихър. Не виждаше нищо и всичко бе неподвижно, освен снегът, който падаше. Сокола отново се обърна и хукна назад. Без да се погрижи да свали сбруите и да го оседлае, яхна коня и се заплете в поводите, като с ръце се опитваше да ги скъси.
Дорестият кон не искаше да излиза в бурята и Сокола трябваше многократно да го пришпорва и да дърпа юздите, за да го накара да се подчини. Сетне го насочи към колибата на вуйчо си, по път, който животното добре познаваше.
С протегната напред шия към свирещия вятър, животното с мъка напредваше сред силните пориви на снежната буря. Сокола почти бе стигнал колибата на вуйчо си, когато откри каруцата със счупен ок. Беше сигурен, че не е подминал майка си и сестра си. И продължи напред. След като са били така близко до колибата, логично бе да се мисли, че са я стигнали, за да се скрият там.
Но майка му не беше при вуйчо му. Сокола остана само толкова, колкото да стопли премръзналите си крайници. Роднините му се опитаха да го убедят, че няма никаква надежда да открие майка си в стихията, но Сокола не промени решението си да продължи да я търси. След като баща му отсъстваше, той носеше отговорността. А Сокола знаеше, че върши онова, което баща му би сторил на негово място. Увит в топлата наметка, която един братовчед му бе дал, той отново излезе. Бурята се бе разразила с пълна сила температурата бе спаднала, а вятърът все по-продължително свиреше. Като ледено острие по челото му премина вихрушката. Снегът бясно танцуваше около каруцата, а Сокола почти не я виждаше.
Снегът бе станал дълбок, вятърът все по-силно виеше. Конят все повече се уморяваше — снегът стигаше до корема му. Най-сетне Сокола си призна, че е безсмислено да продължава. Слезе от коня и завърза юздите за впряга с премръзнали от студ ръце. Конят, почувствувал се свободен, обърна гръб на вятъра и се отправи бавно към дома. Като търсеше защита, Сокола откри малко възвишение и се сви зад него. Направи от наметалото нещо като палатка. Не каза и не стори нищо срещу обстоятелствата, които бяха против него. Като всички индианци, Сокола сляпо приемаше всяко положение. Това бе удобен случай, за да поднови вътрешната си сила, да се научи да не обръща внимание на студа, на снега и на вятъра, който гневно виеше около му. Като отпусна душа и тяло, той се остави на нещо като самоналожена дрямка, в която нищо друго не съществуваше извън онова, което беше у него.
Времето течеше, неумолимо. Сокола не промени нито за миг стойката на тялото си, подобна на йогите, в палатката наметало. Снегът, който се бе натрупал отгоре й, служеше за изолатор срещу студа.
Някакво особено чувство му подсказа, че бурята е свършила. Протягайки се, изтърси снега, който тежеше над покривалото, и се наметна, като кръстоса краищата му на гърдите си. Светът бе станал бял и неподвижен, странен и нов. Пейзажът, който той добре познаваше, бе скрит под дебелата мантия на снега. Постепенно очите му привикнаха да разпознават отправните точки под бялата маска, която се опитваше да го заблуди. Сокола се отправи към дома си.
Ако той бе успял да оцелее в бурята, можеше да се предполага, че майка му и сестра му също са успели да се спасят. Може би вече бяха в колибата и се притесняваха за него. Ако случайно още не бяха стигнали, щеше да се наложи отново да ги търси.
Не беше изминал и стотина метра, когато забеляза едно яркозелено петно на белия сняг. Беше в съшия цвят като любимата блуза на майка му. Препъвайки се в дебелия сняг, хукна в тази посока. Когато спря, откри формата на човешко тяло под преспата сняг. А другата, по-малка преспа, можеше до бъде само люлката на сестра му. Нищо не помръдваше. Сокола постоя мълчалив и неподвижен, после колебливо се отправи към по-малката преспа и започна да почиства снега от люлката. Няколко сълзи бяха замръзнали на лицето на Момиченцето Кедър.
Отстъпи крачка назад, после още една.. Изведнъж се обърна и побягна лудешки, за да се отдалечи колкото може повече от труповете на майка си и на сестра си. Студът предизвика болезнен спазъм в дробовете му, като го накара да забави крачка. Без да се обръща назад, се отправи с мъка към колибата.
В тишината на този бял свят до него достигна, приглушен, тропотът на конски копита и скърцането на кожено седло. Сокола вдигна очи и видя да се приближава конник в галоп, който следваше някакъв криволичещ маршрут, а облаци бяла пара излизаха от ноздрите на коня. Конникът водеше за юздите втори кон — това бе оседланият им дорест кон.
— Соколе, Соколе! — извика баща му, махайки с ръка.
Конят изцвили и изпръхтя, после мъжът дръпна юздите, за да го спре, и щом скочи на земята, побягна към момчето и го хвана за раменете. За миг сянка на облекчение се мярна в разтревожения му поглед:
— Намерих коня… Къде е майка ти? А детето? — Големите ръце в ръкавици галеха плещите на момчето, покрити с наметалото.
— Отидоха си — гласът му бе равен, лишен от всякаква емоция.
— Отидоха си? Какво значи, че са си отишли? — Джон Бъкенън Фокнър отчаяно крещеше.
— Отидоха си по пътя, който води само в една посока. — Сокола отвърна на питащия поглед на баща си с нещо като стоическо приемане на нещата.
— Не, по дяволите! Няма да ги оставя да умрат! — Бащата бясно крещеше. — Заведи ме при тях!
— Не — Момчето отстъпи уплашено, като се опитваше да се освободи от ръцете, които го държаха здраво.
— Ти трябва да ме заведеш при тях, чуваш ли? — Заповедта му бе придружена от рязко разтърсване, което отметна главата му назад.
Мъжът не му даде никаква възможност да откаже и го повлече за ръка, карайки го да се завърти около себе си. Следвайки следите в снега, прекоси пътя, извървян от Сокола, стъпките му нервно скърцаха в снежната покривка. Промърмори, когато видя следите, водещи до зеленото петно и малката преспа, почистена от сняг, разкриваща лицето на бебето, побеляло от студа. Мъжът се затича, влачейки момчето, което загуби равновесие и падна в дълбокия сняг. Влачи се няколко крачки преди баща му да го пусне и да продължи да тича сам.
Дебелата снежна покривка омекоти падането на Сокола, който се изправи на колене, забравяйки наметката си, паднала на няколко крачки от него. Трепереше по-скоро от студ, отколкото от страх. Ужасът му нарастваше полека-лека при вида на Очи-които-се-смеят, който почистваше снега от телата с мощни загребвания на ръцете с ръкавици. Устните му издаваха ужасни звуци — звуците на един побъркан ум.
— Не! — извика ужасен Сокола, когато видя мъжа да вдига тялото на майка му от нейното заснежено смъртно ложе.
Кристали заледена кръв покриваха челото й. Сокола отмести поглед, за да не види побелялото й от
