само на един човек. Съществуваше нещо като „ползване на наследствена собственост“, която принадлежеше на цялото семейство. Мъжът, който е глава на семейството, я контролира, но не може да я продава или отнема от останалите членове на семейството. Всъщност управлява земите благодарение на доверието на истинските „собственици“ — жена му и децата. Всеки член на семейството наследява правото да отглежда добитък в точно определено пространство, чиито размери зависят от броя на отглежданите животни. Колибата, в която живееше Бяла салвия, се намираше на територия, „собственост“ на семейството на майка й. На по-малко от три километра разстояние се намираше колибата на чичо й, Куция крак.
— Той има много, много добитък — отвърна жената, което правеше голямо впечатление, тъй като животните имат нужда от повече земя, за да намират достатъчно храна. — И има много, много хора, които работят за него като онзи човек Роулинс, с когото беше тук при нас.
— Ние трябва да имаме овце — каза твърдо детето, — Аз съм достатъчно голям, за да се грижа за тях. Куция крак ми дава да гледам неговите, когато му отидем на гости.
— Не можеш да гледаш овце, ако ходиш на училище — отсъди майката.
Сините му очи, преди така прозрачни и лъчисти, по тъмняха от обида и потиснат бунт.
— Няма нужда да ходя на училище. Ти можеш да ме учиш и той може да ме учи на всичко, което трябва да знам.
Тези думи й се сториха странни в устата на сина й. Винаги беше жаден за знания, а и се учеше много бързо, бе по-любопитен дори от койот. Спря и го загледа изпитателно.
— Защо не искаш да ходиш на училище?
Отговорът не последва веднага:
— Защото казват, че аз съм един от Народа на хората.
Навахос определят себе си като „дине“, т.е. „народ на хората“. Думата произлиза от името, което им дали индианците тева-пуебло, апахи от Наваху, и означава „врагове на засетите нивя“.
— Кой го казва?
— Всички — сви рамене то, за да отбегне конкретния отговор. — Това е, защото нямам прави коси като техните и очите ми са сини, а не тъмни.
Бяла салвия се поколеба за миг, колкото да долови един особен звук, различен от всичко, което можеше да се отнася до земята. Обърна се притеснено, вглеждайки се в облака прах, който се приближаваше, и щом различи малкия камион, погледът й омекна и проблесна.
— Идва — каза на сина си.
Момчето хвърли в ръцете й торбичката с царевични зърна. Допреди миг леко намръщено, сега то засия от ненадейна и безгранична радост. Изтича с лекотата на антилопа, за да стигне до колибата преди пристигането на камиона. Като знаеше, че повече няма да работи, докато той е тук, Бяла салвия бавно прибра торбичката и пръта за засяване и последва момчето. Въпреки че не тичаше, стъпките й бяха също така нетърпеливи като тези на сина й. Фустите й шумоляха и танцуваха по земята при всяка дълга, грациозна крачка. Когато камионът спря, момчето вече беше там, готово да се хвърли в обятията на високия мъж, който слезе, хвана го и го подхвърли нагоре. Ритуалът по посрещането беше винаги един и същ. Детето се смееше щастливо, като чувстваше, че го вдигат над главата на баща му. После го свалиха и една силна ръка го държеше, сякаш висеше на кука:
— Как може синът ми да порасне само за два дена? — Погали весело главата му, разрошвайки косите, готови да убегнат от жълтата лента, която напразно се опитваше да ги задържи от двете страни на челото.
— Аз съм като царевицата. Винаги раста. Знаех, че днес ще дойдеш.
Загледан в бащиното лице, момчето лесно можеше да разбере защо майка му го наричаше Очи-които- се-смеят. Беше заради мрежата от ситни бръчици, които браздяха ръбовете на очите му, придавайки им усмихнато изражение. Тези очи бяха малко по-светли от неговите, а и кожа та му беше по-светла, с цвят на бронз. Там, където слънце то не беше я достигнало, беше дори бяла.
— Донесох ти нещо.
Мъжът бръкна в джобчето на бялата си риза и извади пакетче дъвка, любимия подарък на сина му. Джон Б. Фокнър сложи пакетчето в нетърпеливо протегнатите ръчички и остави момчето на земята.
Като разкъса опаковката, момчето взе една дъвка, разви я и я налапа. Преди още да е омекнала напълно, втора дъвка беше разопакована.
— Ще имаш за по-дълго, ако дъвчеш само една дъвка — отбеляза бащата, усмихвайки се с разбиране, но Онзи-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки не можа да му отговори, защото устата му беше много пълна.
Бяла салвия гледаше тази размяна на нежности между баща и син и забави крачка, за да им даде тези няколко мига на близост. Погледът й се изпълни с гордост, като наблюдаваше стройния мъж, който беше неин съпруг. Беше висок, с широки рамене, облечен в бяла риза и пан талони от кафяво рипсено кадифе. Каубойската шапка покриваше почти изцяло тъмния му перчем. Не беше се променил от първия път, когато го видя. Беше в нощта на Ритуала на Врага, по време на Танца на Девойката, единствената част от обреда, на която можеха да присъстват и да вземат участие хора, чужди на Народа на хората. Белите го наричаха Танца на Скоу и малцина разбираха, че всъщност ставаше дума за боен танц. Момичетата на възраст за женене танцуваха и си търсеха другар сред присъстващите мъже. Бяла салвия участваше за първи път. Беше облякла най-хубавите си дрехи. Дори носеше тежкия гердан от сребро и тюркоази на майка си със символа на цвят от тиква.
По време на танца тя го забеляза, че седи с кръстосани крака, и разбра, че гледа само нея и никое друго момиче. Нещо я подтикна да го помоли да я придружи в следващия танц и той прие. Не си спомняше точно колко кръга около стълба на мъченията направиха преди останалите да почнат да ги наблюдават. Беше започнала да се страхува, защото той не знаеше, че трябва да плати, за да престане да танцува. Обикновено непознаването на техните обичаи от страна на чужденците се приемаше като забавление, но Бяла салвия не искаше хората да се подиграват на този човек с усмихнати очи. Така тя му го пошушна на ухото, като показваше добрите си познания по английски език, който бе научила в училище.
— Но аз не искам да спра да танцувам с теб — й отвърна той. Когато го погледна дълбоко в очите, тя разбра, че той иска да се слее с нея. От своя страна почувствува леко неудобство при същото желание, въпреки че беше не-ударена-от-слънцето, беше девица. Най-накрая той плати десет пъти повече от които и да било друг и се върна в кръга на мъжете, за да не й позволи да танцува с други.
Той обаче успя да открие името на нейния род и мястото, където живееха родителите й. Много пъти им ходи на гости, като винаги носеше подаръци за нея и семейството й. Джон беше един от малкото бели, които Народът на хората уважаваше. Бяла салвия узна, че притежава голямо ранчо на юг, от резервата и че често наема навахос, които да му работят. Един месец след първата им среща той отиде при вуйчо й, за да организира сватбата им по обичая на навахос.
Първата брачна нощ Бяла салвия откри странния му навик да спи гол. Нощно време навахос носеха същите дрехи, каквито и през деня, но Бяла Салвия си спомняше, че бялата учителка й бе казала, че те нощем обличат други дрехи. А Очи-които-се-смеят не носеше нищо и настояваше и тя да прави същото. Постепенно бе свикнала със странната черта от неговия характер.
Но всичко това принадлежеше на миналото. Сега той бе при нея и й се усмихваше. Тя неспокойно тръгна към него и силните му ръце я обгърнаха. Тази прегръдка сякаш щеше да я смачка, докато полека сведе глава, за да притисне буза до нейната.
— Липсваше ми. — Дрезгавият глас, който шушнеше в ухото й, й припомни шума на вятъра в кедровите клони. — Мисля, че живея само за да бъда с теб.
Бяла салвия почувствува желанието на ръцете, които я докосваха, и разбра, че за него нощта нямаше да дойде скоро. С усилие мъжът вдигна глава и погали бузата й с ръка:
— Притеснявам се за теб, когато съм далече. Добре ли беше?
— Да — успокои го тя и погледна към момчето, което вече слагаше в устата последната дъвка от пакетчето. Бузата му се беше издула, сякаш бе налапало цяло птиче яйце. — Детето винаги ми помага.
— Радвам се да чуя това. — Гласът му стана по-спокоен и прегръдката му се разхлаби, докато гледаше сина си. — Защото съм му донесъл нещо друго, освен пакетчето с дъвка. Добре ще сториш да надникнеш в багажника на камиона, момчето ми!
Докато челюстите му работеха здраво, за да сдъвчат огромната маса от дъвка, момчето притича до
