камиона, чийто заден капак бе вече свален. Сините му очи се разшириха от изненада:
— Седло! — И като се повдигна над багажника, сграбчи прекрасното кожено седло, за да го покаже на майка си. Беше много тежко и голямо и едва успяваше да го премести, но не помоли за помощ.
Подаръкът трябваше веднага да бъде изпробван, което означаваше, че трябва да хванат коня в задния двор и да го оседлаят. След като стремената бяха нагласени на нужната дължина, Онзи-който-трябва-да- пробяга-две-пътеки пожела да поязди малко. Направи широк кръг пред колибата, така че родителите му да могат да го виждат.
— Иска ми се и Чад да можеше да язди така — промърмори Джон Бъкенън, но изглежда веднага съжали, че бе споменал другото си семейство.
— Язди откакто беше по-малък и от стеблото на юка. — Бяла салвия говореше за сина си, но не спомена името, защото ако много повтаряш едно име, може да се изхаби. Беше обичайно нещо за Народа на хората да имат по много имена. Освен неназованото си име той имаше и прякора Онзи-със-сините-очи, а в училище го бяха нарекли Джим Бяла салвия.
— Днес ми каза, че трябва да си имаме овце, които той да гледа. Не иска вече да ходи на училище, защото му казват, че не е от Народа на хората.
— Но той не е индианец. — Думите бяха неочаквано остри, но веднага бяха смекчени от по-спокойното обяснение: — Зная, че децата от смесени бракове често се смятат за членове на Народа на хората, но не искам той да отрича, че е наполовина бял. Ще завърши училище и ще отиде в университет. Вече сме говорили за това.
Тя кимна, но си спомни колко болезнено беше за нея, щом разбра, че се подиграват на нейния начин на живот и се отнасят с презрение към вярванията на нейното племе. Беше се случило, когато тя и семейството й бяха отишли във Флагстаф, и всички ги гледаха с презрение. Бяла салвия се уплаши от думите, които някои бели мъже й подхвърляха по улиците. Беше доволна, че избяга и се върна при земята, защото всичко й бе близко и родно. Чувствуваше се щастлива от разходките, които редовно правеше до близката пощенска станция и разменяше някоя и друга дума с клиентите. Държеше я един мормон, който нямаше дори и косъм на главата си, защото всичките растяха по лицето му. Съпругата му беше симпатична жена, с метално сиви коси. Бяла салвия нямаше никакво желание да напуска резервата. Беше загрижена за сина си, който щеше да я остави, за да завърши образованието си, но може би Очи-които-се-смеят знаеше кое беше най-добро за тях.
— Трябва да говориш с него — каза Бяла салвия. — Не му харесва да е различен от другите и от това страда.
— Но той е различен и това е само началото — тъжно отвърна той. Когато я погледна, се усмихна, но това не беше искрена усмивка. Бяла салвия усети фалшивата нотка и се притесни. — Добре де, ще му поговоря.
Щом се отдалечи от нея, мъжът направи знак на момчето да се приближи. То се подчини с нежелание, като подкара коня към задния двор, където баща му го чакаше. Бяла салвия видя, че Очи-които-се-смеят поема юздите на коня, което позволи на момчето да скочи на земята. След това тя се обърна и влезе в колибата, за да приготви обяд.
Джон Бъкенън закара коня в задния двор и върза поводите за една греда:
— Каква е тази история, че ти си искал да напускаш училище? — попита той с привидно безразличие, докато момчето се повдигаше на пръсти, за да откопчае колана под корема на коня.
— Казват, че сме бедни, защото нямаме овце. Ние не сме бедни и значи трябва да имаме овце, за да докажем, че не сме бедни. Когато ги докараш, ще си стоя вкъщи, за да ги гледам. Вече съм достатъчно голям — дори и за миг то не погледна баща си, който внимателно се взираше в него.
— Това ли е единствената причина, поради която не искаш да ходиш на училище? — въпросът бе посрещнат с мълчание. — Подиграват ти се, защото си различен, така ли?
— Аз не съм различен. Аз съм също като тях. — Момчето се обвеси на ръба на седлото, за да го свали от гърба на коня.
Джон Бъкенън пристъпи да му помогне.
— Това не е вярно. Ти си различен.
— Не — настоя момчето.
— Глупаво е да твърдиш, че си индианец. Не си нито бял, нито индианец. Ти не си нито едното, нито другото. Няма нищо лошо в това, да бъдем различни. — Като видя, че момчето продължава да гледа настрани, Джон Бъкенън го вдигна и го сложи да седне на най-високата напречна греда на оградата, така че да може да го гледа в очите, докато му говори. — Трябва да се гордееш с това. Никога няма да можеш да бъдеш само едното или само другото. През целия ти живот индианците ще очакват от теб да действаш като индианец, повече от самите индианци, а белите — да бъдещ по-бял и от самите бели.
Сините очи помръкнаха, недоверчиви и внимателни:
— Но как мога да бъда и двете?
— Научи всичко, което можеш от Народа на хората, и всичко, което можеш от белите. Вземи всичко най-добро и най-мъдро и от двата и го направи свое. Разбра ли?
Момчето кимна колебливо, после попита:
— Как ще знам какво трябва да избера?
— Това е нещо, което самият ти трябва да решиш. — Усмивката на Джон Бъкенън се превърна в тъжна гримаса. — Аз не мога да ти помогна, нито твоята майка може да ти помогне. Тук си сам. И ще става все по-трудно, когато пораснеш.
Вдигна поглед към небето, където самотен сокол се оставяше да го носят въздушните течения:
— Ти трябва да станеш като този сокол — сам, независим от когото и да било, освен от самия себе си и способен да летиш над всичко и над всички.
Момчето вдигна глава към небето и се взря в сокола, чиито широко разперени криле го носеха в полет, лишен от усилия. Нямаше нито едно облаче. Само соколът браздеше, самотен в безкрайното синьо пространство.
— От този ден аз ставам нов човек — заяви детето със странен глас на възрастен. — От този момент името ми ще бъде Джим Синия сокол. — И се обърна към баща си: — Харесва ли ти?
Гордостта избистри и смекчи погледа на светлосините очи:
— Да, харесва ми — отвърна Джон Бъкенън Фокнър.
ГЛАВА ВТОРА
Това лято в утробата на майка му растеше нов живот. Тъй като бе започнал да се самосъзнава, Сокола откри много нови неща, за които да мисли, й започна да гледа света наоколо с нови очи — очи любопитни и внимателни, като тези на птицата, чието име бе взел. Когато през есента отново тръгна на училище в резервата, се научи да слуша бялата учителка, без да се чувства засегнат от нещата, противоречащи на вярванията на Народа на хората. Имаше и такива, които все още правеха бележка за сините му очи и за къдрите в косите му, станали по-забележими, откакто бе престанал да носи лентата, с която се опитваше да ги заглади и прибере. Сокола знаеше, че е различен, и тъй като беше различен, щеше да стане най- различният.
Преди да настъпи пролетта, му се роди сестричка. Сокола отбеляза с интерес, че и тя беше различна, но не по същия начин. Очите й бяха големи и тъмни като на майка им, но косите й бяха кестеняви като ствола на кедър, а не черни и лъскави като гарваново крило. Нарекоха я Момиченцето Кедър. Сокола започна да нарича сестричката си Онази-която-плаче-за-всичко. И наистина тя плачеше, когато беше гладна, когато й се спеше, когато чуеше малко по-силен шум, когато майка й я вземаше на ръце и когато я слагаше да спи. Нищо и никой не можеше да я успокои освен Очи-които-се-смеят. В началото Сокола страдаше от ревност при грижите, които родителите полагаха за новодошлата. Неговите потребности отстъпваха място пред тези на малката. При това положение се чувствуваше наистина самотен като соколче, прогонено от гнездото, за да се грижи само за себе си. Но той можеше да го стори. Нима вече не беше възрастен? Нима вече не му даваха да обува панталони? Нима не бе посветен в тайните на племето? Сокола започна да изпитва жалост към сестра си, толкова зависима от другите.
Именно защото малкото момиченце отнемаше много време на майка му, Сокола започна да поема по-
