скривалище за момчето, което предпазливо гледаше към голямата врата. Човекът бе среден на ръст. Носеше дебели джинси, тежка шуба, подплатена с овча кожа, закопчана до гърлото. Яката й бе вдигната така, че опираше периферията на шапката. Сокола разпозна Роулинс. Очите с цвят на кал, ведрото лице напомняха на Сокола спокойното разливане на реката на местата, където скоростта и силата на течението са невидими за човешките очи.
В походката на мъжа се усещаше едва доловимо колебание, когато влизаше:
— Най-сетне се върна. Почвах да се безпокоя за теб, Джон.
Очите на мъжа, непривикнали към сумрака, не забелязаха веднага втория по-малък кон. Баща му не отвърна веднага. След като свали седлото от гърба на коня, заобиколи животното и отиде да постави седлото право до стената. Роулинс спря на няколко сантиметра от него и го загледа втренчено:
— Как мина всичко? — Роулинс се колебаеше как да формулира въпроса си.
Последва дълго мълчание, през което баща му стоеше неподвижно, вгледан в мъжа. После Сокола забеляза силната тръпка, която премина през цялото му тяло:
— Мъртва е, Том. А също и малката. Била е на гости на вуйчо си и си е тръгнала малко преди да почне бурята — думите струяха от устата леко и свободно, като водите на поток зад стената на дига, готови после да избият на воля. — Счупил се е окът на колата. Тя е разпрегнала коня и сигурно е мислела да се върне, яздейки. Очевидно конят я е хвърлил. Имаше кръв… Имаше рана на челото. Том… умрели са от замръзване, тя и малката. Аз… — Нещо задържа в гърлото му края на изречението, защото Сокола видя, че баща му преглътна, извърна се към коня, сведе глава и скри лицето си в ръце.
Роулинс се наведе към баща му. После пъхна ръце в джобовете и погледна настрана:
— Съ…съжалявам.
— Да-а-а — думата звучеше като стържене и не значеше нищо. Баща му вдигна ръка към бузата си, сякаш неумело бършеше нещо. Сетне подсмръкна, като да бе настинал.
— А какво стана с момчето?
Като спря да прибира останалите сбруи и постелката на коня, баща му го погледна през рамо учуден. После се премести към Сокола, от другата страна на коня. Най-накрая се изгуби в празното пространство.
— Доведох го с мен — остро отсече и свали всичка сбруи и седлото от коня. Сигурно бе забелязал трепването на Роулинс, защото добави отчетливо: — Не можех да го оставя там.
Държейки поводите, баща му отведе коня в другия край на голямото и широко помещение, като по този начин откри малкия дорест кон, който Сокола разседлаваше. В мига, когато очите на Роулинс го забелязаха, Сокола сведе глава и се задълбочи в работата си, като се криеше в полусянката. Баща му бе отвел коня в другия край, при полуотворената врата. Сетне свали юздите, тупна го с ръка по хълбока и го изпрати в съседното помещение.
— Джон — гласът на Роулинс звучеше и настойчиво, и колебливо.
— По дяволите! Не можех да го оставя там. Казах ти вече. Има нужда от възпитание и да води живот, който ще му даде повече възможности от тези, които би имал в резервата. А освен това… искам да е близо до мен. — Последното решение бе изказано с приглушен, но решителен тон.
— Но… — Роулинс потръпваше, притеснен от думите на баща му.
— Знам. — Баща му въздъхна тежко и хвърли поглед към Сокола, който бе свалил седлото, бе го подпрял на стената и сега се криеше зад коня. — Кетрин може…
Очевидно се чувстваше неловко, но завърши фразата си: — Мислех си, надявах се, че ти и Вера ще можете да го вземете.
Роулинс не каза нищо, но ококори широко очи. Баща му го изгледа мрачно:
— Съжалявам, но няма на кого другиго да се доверя. Тишината бе такава, че Сокола можеше да чуе скриптенето на една сламчица, която, въртейки се във въздуха, падна на пода, твърд като желязо. Полуизвърнат, баща му я наруши:
— Соколе, ела тук.
Сокола се наведе, за да събере купчинката с дрехите си, мина под врата на, коня и безшумно се доближи до баща си. Отвърна на погледа на Роулинс. Сините невъзмутими очи изучаваха човека, при когото баща му искаше да живее. В очите на мъжа не срещна поздрав за добре дошъл, нито топлата усмивка, която Сокола бе свикнал да получава от него, затова въпреки многобройните кратки контакти, които бе имал в, миналото с този човек. Сокола нямаше да стори първата крачка, за да поднови познанството.
— Той е умно момче и бързо схваща. Няма да ти бъде в тежест, Том, сигурен съм — каза баща му.
— Какво има на лицето? — След като се вгледа в дясната буза на Сокола, той впери учуден и питащ поглед в баща му.
— Господ да ме прости — едва чуто промърмори баща му и добави: — Аз го ударих.
— Защо? — гласът бе пълен с изненада.
— Не зная. — Баща му уморено поклати глава, сякаш не искаше да си спомня. — Там беше Бяла салвия и всичко бе вкочанено и замръзнало. Ти знаеш какво мислят индианците навахос за мъртвите, Том. Започна да ме дърпа настрани с всички тези глупости за духове. Искаше да ме отдалечи от нея… Исках само да пусне ръката ми. Не съм и помислял да го удрям.
Погледът, който хвърли към Роулинс, бе преизпълнен с мъка:
— По някакъв свои начин се опитваше само да ме предпази. Беше смел… а аз го ударих. — За миг замълча. — Ще го вземеш ли?
Роулинс прие с продължително кимане на глава:
— Някой ще разбере кой е. Все някой друг ще пита. Какво искаш да казваме?
Един мускул нервно потрепваше на бузата на баща му.
— Не ти ли се струва естествено за едно християнско семейство да даде подслон на едно сираче метис?
Роулинс се замисли за миг над въпроса, после отново мудно се съгласи:
— Да. Да, мисля, че да.
Баща му вдигна ръка и колебливо я сложи на плещите на Сокола. После го побутна към Роулинс:
— Името му е Джим Синия сокол. Но обикновено му викат Сокола.
— Здравей, Соколе. — Бледа усмивка се появи на спокойното лице и мъжът му протегна ръка. — Помниш ли ме? Ние вече сме се срещали, нали?
Сокола кимна, но продължаваше да гледа изпитателно. Постави ръката си в ръката на мъжа и усети силата, която обаче не беше като силата на баща му, по-висок и по-як. След кратко ръкостискане ръката му бе отново свободна.
— Сигурно си гладен и ти е студено след такава езда — каза Роулинс. — Ще те заведа у дома. Вера, жена ми, ще ти приготви нещо за ядене. Какво мислиш?
Сокола кимна мълчаливо и ръката, която току-що бе стиснала неговата, обгърна рамото му, за да го поведе, когато Роулинс се обърна да си ходи.
— Том… — колебливият тон на баща му спря мъжа. — Благодаря. — Думата бе произнесена, когато Роулинс го изгледа през рамо въпросително. — Аз… е, да… ще намеря начин да получаваш пари всеки месец… за дрехи на детето, за разходите и всичко останало.
— Добре.
— Какво каза на Кетрин вчера, когато попита къде съм отишъл?
— Че си отишъл да провериш добитъка, както се бяхме разбрали.
— Как… как мина бурята? Много ли животни изгубихме? — но по тона на баща му личеше, че това не го интересува.
— Половин дузина, не повече. Доста се вълнуваха, по имахме късмет — отвърна Роулинс.
Мъка и огорчение се изписаха на лицето на баща му:
— Кетрин сигурно ще бъде доволна, когато открие, че вече няма да ходя лично да наглеждам добитъка.
— Да, мисля, че ще бъде.
Сокола видя как злочестият поглед на баща му се впива в лицето на Роулинс:
— Ти никога не си одобрявал това положение, нали, Том?
— Не беше моя работа да съдя. — Роулинс поклати глава.
