— Кой си ти, по дяволите? — попитах аз.
Човекът — мъж според ръста и гласа му — не отговори.
Предполагам, че се чувствах малко глупаво да ме сварят да танцувам под дъжда и да викам от радост. Но изпитвах силното усещане, че в момента това е най-малкият ми проблем.
— Кой си ти, по дяволите?
Отново не получих отговор. Но сега видях, че мъжът държи нещо на гърдите си. Обичайната коса? Поне така се надявах. Можех да се справя с коса. Но де такъв късмет! Този тип имаше пушка. Мамка му.
Обмислих възможностите си. Намирах се на дъното на кръгла, дълбока метър и половина дупка и някакъв тип с пушка стоеше на стената до изходната рампа. Като цяло, бях попаднал на дълбоко, кръгло, тясно място. Тотално се бях прецакал.
Човекът просто стоеше и гледаше надолу към мен от десетина метра разстояние — бях лесна мишена за пушката му. Беше прекалено близо до рампата, за да мога да се измъкна оттам. Единственият ми шанс бе дупката, през която току-що бях излязъл, но това означаваше да пробягам около пет метра към него, да се прехвърля през бодливата тел и да скоча слепешката в отвора на асансьора. Щеше да ми отнеме около четири секунди, а за това време мъжът с пушката можеше да се прицели и да стреля два пъти. Но може би не искаше да ми направи нищо лошо. Може би беше служител от Червения кръст и ми носеше бренди.
Как ли пък не.
— Е, приятел, какво те води насам в такава нощ? — попитах го.
— Ти.
— Аз ли?
— Да, ти. Ти и Фредрик Тобен.
Сега познах гласа и казах:
— Е, Пол, тъкмо си отивах.
— Да — отвърна господин Стивънс, — наистина си отиваш.
Начинът, по който го каза, не ми хареса. Реших, че още е бесен, че го бях нокаутирал на задната му морава, да не споменавам за всички ругатни, с които го бях обсипал. И се стоеше срещу мен с пушка. Понякога животът е странен.
— Съвсем скоро наистина ще си идеш — повтори той.
— Добре. Просто минавах насам и…
— Къде е Тобен?
— Точно зад теб.
Стивънс наистина хвърли бърз поглед зад себе си, и отново ме погледна.
— От фара са забелязали две яхти.
— Да, аз бях в малката. Просто бях излязъл да се поразходя. Но как разбра, че с другата е Тобен?
— Познавам яхтата му. Очаквах го.
— Защо?
— Знаеш защо. Сензорите за движение и микрофоните засякоха във Форт Тери поне двама души и един автомобил. Дойдох да проверя. Някой е убил двама пожарникари. Ти ли?
— Не — отвърнах. — Виж, Пол, заболя ме вратът да те гледам изотдолу и замръзвам от студ. Ще се кача по рампата и двамата ще се върнем в лабораторията да изпием по едно кафе…
Пол Стивънс вдигна пушката си и се прицели в мен.
— Само да мръднеш и ще те убия.
— Ясно.
— Имам да ти връщам — напомни ми той.
— Трябва да опиташ да насочиш гнева си към конструктивни…
— Млъквай!
— Ясно. — Някак си инстинктивно разбирах, че Пол Стивънс е по-опасен от Фредрик Тобен. Тобен беше страхлив убиец и ако се уплашеше, щеше да избяга. Бях сигурен, че Стивънс е убиец по душа, от хората, които те опукват. — Знаеш ли защо двамата с Тобен сме тук?
Без да сваля пушката, той отвърна:
— Естествено, че зная. Заради съкровището на капитан Кид.
— Мога да ти помогна да го откриеш — казах аз.
— Не можеш. Съкровището е у мен.
О, Господи!
— Как си успял?…
— За глупак ли ме смяташ? Семейство Гордън ме смятаха за глупак. Знаех точно какво правят с всичките си идиотски археологически разкопки. Следях всеки техен ход.
Не бях сигурен кой е партньорът им, докато през август Тобен не пристигна тук като представител на Пеконийското историческо дружество.
Страхотен детектив си. Ще се погрижа да получиш Държавно отличие… Затвори си шибаната уста.
— Слушам. Между другото, не трябва ли да носиш маска нещо такова?
— Защо?
— Защо ли? Ами сирената? Не беше ли за биологична опасност?
— Беше. Това е проверка. Аз заповядах. Всички дежурни на острова по време на урагана са в лабораторията в защитно облекло и изпълняват съответните процедури.
— С други думи, няма да умрем всички, така ли?
— Не. Ще умреш само ти.
Страхувах се, че ще го каже. Затова с официален тон го информирах:
— Каквото и да си извършил, не е толкова сериозно, колкото убийството.
— Всъщност аз не съм извършил нито едно престъпление и убийството ти ще е удоволствие за мен.
— Убийството на полицай е…
— Ти си нарушител и доколкото ми е известно, саботьор, терорист и убиец. Извинявай, просто не те познах.
Напрегнах тяло, готов да се метна към дупката с пълното съзнание, че ще е безполезно, но така или иначе трябваше да опитам.
Стивънс продължи:
— Изби ми два зъба и ми разцепи устната. Освен това знаеш прекалено много. — И прибави:
— Аз съм богат, а ти си мъртъв. Чао, тъпако.
— Мамка ти, задник такъв — викнах и се хвърлих към дупката, като гледах не към бодливата тел, а към него.
Стивънс внимателно се прицели в мен. Наистина нямаше как да пропусне.
Прозвуча изстрел, но от дулото не се видя блясък и не ме прониза разкъсваща болка. Когато стигнах до оградата, готвейки се да я прескоча и да се хвърля в отвора с главата надолу, видях, че Стивънс скача в гнездото, за да ме довърши. Поне така си помислих. Но всъщност той не скачаше, а падаше по очи върху бетона. Блъснах се в бодливата тел и спрях.
Останах за миг замръзнал, с поглед, впит в него. Стивънс потръпна няколко пъти, като че ли го бяха улучили в гръбначния стълб, което в действителност означаваше, че вече е мъртъв. Чух характерното предсмъртно хъркане. Накрая конвулсиите и хъркането престанаха. Вдигнах очи към стената. Бет Пенроуз гледаше надолу към Пол Стивънс с насочен към него пистолет.
— Как се озова тук? — попитах я аз.
— Пеша.
— Искам да кажа…
— Дойдох да те търся. Видях го и го проследих.
— Имам късмет.
— Но не и той — отвърна Бет.
— Кажи: „Не мърдай, полиция!“ — предложих й аз.
— Заеби.
— Съгласен съм. — После прибавих:
— Той искаше да ме убие.
