— Зная.
— Можеше да стреляш малко по-рано.
— Надявам се, че не критикуваш действията ми.
— Не, госпожо. Чудесен изстрел.
— Добре ли си? — попита ме тя.
— Да. А ти?
— Отлично. Къде е Тобен?
— Той… няма го.
Бет отново погледна надолу към Стивънс и попита:
— Какво искаше?
— Просто лешояд.
— Намери ли съкровището?
— Не, но Стивънс го е намерил.
— Знаеш ли къде е?
— Тъкмо се канех да го попитам.
— Не, Джон, той тъкмо се канеше да ти тегли куршума.
— Благодаря ти, че ми спаси живота.
— Е, ще почерпиш по едно малко.
— Точно така. Е, това е — случаят е приключен — казах аз.
— Освен съкровището. И Тобен. Къде е той?
— Ммм, някъде тук.
— Въоръжен ли е? Опасен?
— Не — отвърнах. — Не му стиска. Имам предвид — няма с какво да устиска.
Подслонихме се от бурята в един от бетонните бункери. Сгушихме се един в друг, за да се стоплим, но и на двама ни беше толкова студено, че не успяхме да заспим. Разговаряхме в нощта, като си разтривахме взаимно ръцете и краката, за да не измръзнем.
Бет не ми даваше мира с въпросите си за местонахождението на Тобен и аз й изложих редактирана версия на сблъсъка ни в склада за муниции, като й казах, че съм го промушил с ножа и че е смъртно ранен.
— Не трябва ли да му окажем първа помощ? — попита тя.
— Разбира се — отвърнах. — Още на сутринта.
Няколко секунди Бет не каза нищо, после просто отвърна.
— Добре.
Преди зазоряване се върнахме на брега.
Бурята бе преминала и преди да излязат хеликоптерът или патрулната лодка, върнахме на място, винта на витлото и отидохме на яхтата. Извадих запушалката на дъното на лодката и я оставих да потъне. После се отправихме към Грийнпорт, откъдето се свързахме с Макс. Той дойде на кея и ни откара в полицията, където взехме душ и ни дадоха пуловери и топли чорапи. Прегледа ни местен лекар и ни предписа антибиотици и бекон с яйца, което звучеше чудесно.
Закусихме в заседателната зала на Макс и му докладвахме ситуацията. Той остана удивен, невярващ, вбесен, доволен, изпълнен със завист, облекчен, загрижен и така нататък. Не преставаше да ни задава въпроса:
— Съкровището на капитан Кид ли? Сигурни ли сте?
По време на втората ми закуска Макс попита:
— Значи единствено Стивънс е знаел къде е съкровището?
— Така мисля — отвърнах аз.
Той ме погледна, после погледна Бет и каза:
— Не бихте скрили нищо от мен, нали?
— Разбира се, че щяхме — отвърнах. — Ако знаехме къде има двайсет милиона в злато и скъпоценности, ти щеше да разбереш последен, Макс. Но истината е, че съкровището отново е изчезнало. — После прибавих:
— Но знаем, че съществува и че за кратко е било у Стивънс. Така че с малко късмет ченгетата или федералните могат да го открият.
— Това съкровище е причинило толкова много смърт, че наистина трябва да е прокълнато — каза Бет.
Макс сви рамене и отвърна:
— Прокълнато или не, иска ми се да го открия. Нали разбирате, просто от исторически интерес.
— Категорично.
Макс като че ли не можеше да повярва във всичко това и продължаваше да задава все едни и същи въпроси.
— Ако този разговор се е превърнал в разпит — казах аз, — трябва или да повикам адвоката си, или да ти съдера задника.
Макс се насили да се усмихне.
— Извинявай… Това е просто невероятно и…
— Благодари ни за добрата работа — каза му Бет.
— Благодаря ви за добрата работа. — Той се обърна мен:
— Радвам се, че те назначих.
— Ти ме уволни.
— Наистина ли? Забрави за това… Правилно ли те разбрах, че Тобен е мъртъв?
— Ами… не беше, когато го видях за последен път… искам да кажа, предполагам, че трябва да му окажеш медицинска помощ.
Макс ме погледна за миг, после попита:
— Къде точно е този подземен склад?
Упътих го, доколкото можех, и той бързо изчезна, за да телефонира. Двамата с Бет се спогледахме.
— От теб ще стане прекрасен детектив — казах й аз.
— Аз съм прекрасен детектив.
— Да, така е. С какво мога да ти се отплатя за това, че ми спаси живота?
— Какво ще кажеш за хиляда долара?
— Толкова ли е ценен животът ми?
— Добре, нека са петстотин.
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
— Джон… — Тя ме погледна и замислено ми се усмихна, после рече:
— Джон… много те обичам, но… прекалено е… сложно… прекалено… искам да кажа, че при всички тези убийства… Ема…
Кимнах.
— Права си.
Телефонът на масата иззвъня и аз вдигнах слушалката. Послушах малко и отговорих:
— Добре… ще й предам. — Затворих и казах на Бет:
— Служебната ви лимузина ви очаква, госпожо.
Тя се изправи и тръгна към вратата, после се върна и рече:
— Потърси ме след месец. Става ли? Ще го направиш ли?
Да, ще го направя. — Но знаех, че няма.
Очите ни се срещнаха, аз й намигнах, Бет ми намигна в отговор, аз й пратих целувка, тя ми я върна. После се обърна и излезе.
След няколко минути дойде Макс и каза:
— Обадих се на Плъм Айланд. Разговарях с Кенет Гибс. Спомняш ли си го? Помощникът на Стивънс. Хората от охраната вече са открили шефа си. Мъртъв. Гибс не изглеждаше чак толкова разстроен или даже прекалено любопитен.
