5
Бос, със завързани очи, го поведоха надолу по две стълбища, очевидно някъде в мазето на хижата. Беше студено и влажно, някъде наблизо нещо бръмчеше.
Чу да се отваря врата, после го бутнаха напред. Вратата се затвори и се чу плъзгането на метално резе.
Известно време той остана неподвижен.
— Има ли някой тук?
Мълчание.
Постоя още малко, вслушваше се, после свали превръзката от очите си и се огледа. Беше сам.
Намираше се в малко помещение със стени от бетонни блокове в същия сив цвят като на бетонния под. Ниският таван бе покрит с гофрирана ламарина.
На тавана ярко светеше неонова лампа. В стаичката имаше само едно метално легло със завинтени за пода крака и тънък дюшек, а върху него — камуфлажна риза и панталони. Хари се облече и провери джобовете. Не му бяха върнали вещите.
В ъгъла на помещението имаше тоалетна и умивалник. Тоалетната нямаше нито дъска, нито казанче. Точно като в затворническа килия. Над мивката нямаше огледало — дори от пластмасовите или метални заместители, които слагаха в затворите.
Той отиде до стоманената врата — беше без дръжка. Бутна я, но тя не помръдна.
Огледа се с надеждата да намери нещо като оръжие, но стаята бе абсолютно празна с изключение на леглото и ръждивия радиатор който май изобщо не топлеше.
В ъгъла обаче имаше малка въртяща се камера, зад нея — вграден в тавана говорител. Хари показа на обектива среден пръст й изкрещя:
— Да ти го начукам!
Никой не отговори.
Потърси нещо, с което да счупи камерата и говорителя, но в стаята нямаше нищо незакрепено освен самия него. Затича се, скочи и перна камерата с ръка. На нея май ней стана нищо, но помещението се изпълни с пронизителен писък. Хари запуши уши и изкрещя:
— Добре, добре! Звукът спря.
— Седни — каза нечий глас.
— Начукай си го.
Копелета. Само да изляза оттук и ще ви науча аз.
Беше изгубил представа за времето, но предположи, че е към десет или единадесет сутринта. Стомахът му куркаше, но не изпитваше силен глад. Само жажда. И му се пикаеше.
Отиде до тоалетната и камерата се обърна след него. Той се изпика, после отиде до мивката и завъртя единственото кранче. Потече струйка студена вода. Той се изми, после пи от шепа.
Нямаше кърпа, затова се избърса в панталоните си. Отиде до леглото и седна. Замисли се за разговора си с Бейн Мадокс.
Какво искаше да каже кучият му син?
И каква беше тази среща, на която го бе поканил? Това си беше чиста идиотщина, освен ако… освен ако всичко не беше номер.
Стана.
— Ама разбира се! — „Това е тъп тренировъчен лагер!“ — Мамка му!
Помисли си за цялата задача от десетте минути в кабинета на Том Уолш през онзи тип от Техническия отдел, прерязването на оградата, охранителите, затворническата килия в частен дом… Всичко това беше тест… — оцеляване, бягство, измъкване и съпротива.
Е, определено се бе провалил в частта с бягството и точно затова беше в килията. Повтори си наум разпита на онзи тип, Мадокс съпротивата. „Ох, по дяволите! Сам ли се прецаках? Какво казах, мамка му? Казах му да си го начука и се придържах към измислената версия… после дрънках за ИРА, което обаче си беше хитро… нали?“
Сети се за електрическите палки. „Щяха ли да ги използват пак? Да… сигурно“.
Значи предстоеше моментът с измъкването, после оцеляването в гората… „Да! Така значи стоят нещата“.
Прехвърли отново всичко в главата си, като се придържаше към новото си убеждение, че става въпрос за поредната шантава приумица на ФБР или ЦРУ. Просто
Бяха го набелязали за нещо голямо и съответно го подлагаха на голямо изпитание. Нагласили бяха всичко, за да видят колко може да понесе. Къстър Хил Клуб беше просто полигон.
„Добре — каза си. — Минах първата част. Сега да мине събранието и да видя за какво става дума. Спокойно, Хари. Карай в същия дух“.
— Задници! — изкрещя той към камерата. — Да ви го начукам! Легна на тънкия дюшек и се подсмихна. Прозя се и се унесе в неспокойна дрямка.
Под ярката светлина на неоновата лампа сънуваше, че е навън и върви из гората. Снимаше птици, след това спореше с някакви мъже, а после разговаряше миролюбиво с Мадокс, който му върна пистолета с думите: „Ще ви потрябва“. Внезапно мъжете вдигнаха пушките си и срещу него се втурнаха кучета. Той дръпна спусъка на глока, но изстрел не последва.
Седна в леглото и избърса студената пот от челото си. „Мамка му…“
Легна и се загледа в металния таван. Нещо не му даваше мира. Мадокс. Нещо в този тип изглеждаше прекалено… истинско. „Не Не може да е истина“.
Защото в такъв случай животът му бе в опасност.
Вратата се отвори.
— Хайде — каза нечий глас.
Трета част
Събота
Норт Форк, Лонг Айланд
Щом отговорът е любов, бихте ли задали въпроса по друг начин?
6
Стигнахме до квартирата в Матитък, преди да затворят (22:00), и се записахме при съдържателката, която ми напомни за приятните матрони, работещи в Поправителния център към кметството.
Старомодната къща бе точно онова, което очаквах, че и отгоре. В смисъл противна.
Спахме до късно и пропуснахме домашно приготвената закуска, както и срещата с останалите гости — е, през нощта успяхме да чуем през тънките стени двама от тях. Жената си падаше по викането, но, слава Богу, не получаваше множествени оргазми.
Както и да е, прекарахме съботата в обикаляне на лозята на Норт Форк, настанили се на мястото на картофените ниви, които си спомнях от детството си. Лозята значи са пораснали и раждат чудесно шардоне, мерло и тъй нататък. Отпивахме по глътка безплатно вино във всяка изба. Особено ми хареса совиньон бланк — сухо и с привкус на… ами, на картофи.
Вечеряхме на една превърната в ресторант баржа, от която се откриваше чудесен изглед към Пеконик Бей. Беше много романтично, поне според представите на Кейт.
Седнахме на бара в очакване да се освободи масата ни. Барманът млад симпатяга, изглеждаше така,
