— И тъй, значи сте дошли да търсите ислямски терористи? С какво мога да ви помогна?
— Ами… ето как стоят нещата. Преди пет години работех по един случай с момчета от Ирландската републиканска армия — терористи, иначе казано — само на двайсетина километра оттук. Имаха тренировъчен лагер.
Хари разказа в общи линии случая и завърши:
— Изпратихме осем от тях във федералния затвор с присъди между три и двадесет години.
— А, да. Спомням си историята, стана съвсем наблизо.
— Именно. Е, сега е същото. Проверяваме много частни имения и търсим подозрителни дейности, свързани с ИРА. Получихме информация, че…
— Значи няма нищо общо с ислямските терористи, така ли?
— Не. Не и в този случай. Работим върху ИРА.
— Изглежда ми прахосване на време и средства в светлината на единайсети септември.
— Е, и аз съм на това мнение. Но трябва да държим под око всичко и всички.
— Да де. — Мадокс за момент се замисли. — И тъй, смятате, че Къстър Хил Клуб е… какво? Тренировъчен лагер за Ирландската републиканска армия ли?
— Шефовете са надушили някаква повишена активност в района и ме изпратиха да хвърля едно око. Нали разбираш, ако случайно използват собствеността ти без твое знание.
— Никой не може да влезе в моята собственост без мое знание, както сам се уверихте.
— Да, вече ми е ясно. Ще докладвам…
— Не и хора, занимаващи се с паравоенно обучение.
— Да, аз…
— И това не обяснява защо сте правили снимки на моята хижа. Би трябвало да бродите из гората и да търсите хора от ИРА.
— Да, обърках се.
— Определено. Става ясно, че сте тук да следите.
— Ами, да. Трябва да проверя още десетина имота в района.
— Разбирам. Значи не трябва да се чувствам особено поласкан?
— Моля?
— Значи не съм на мушката?
— Не. Става въпрос за най-рутинна процедура.
— Олекна ми. Между другото, имате ли официално разрешително за действията си?
— Имам… но не го нося.
— А би трябвало. — Мадокс махна към бюрото и се усмихна. — Не намерихме нищо дори когато проверихме в ректума ви.
— А бе я се шибай! — Хари скочи. — Лайнар с лайнар!
— Моля?
— Писна ми… — Посегна към нещата си на бюрото — и изпепеляваща болка експлодира в дясната половина на тялото му, след което всичко изчезна…
Лежеше на пода, целият в студена пот. Почти не виждаше, но все пак различи стоящия над него Карл, който потупваше палката си, сякаш го питаше дали не иска да я опита отново.
Опита се да се изправи, но краката му сякаш бяха от гума. Другият от охраната го подхвана отзад, вдигна го и го стовари в стола.
Едва си пое дъх. Трепереше. Очите му все така блуждаеха, звуците сякаш достигаха до него иззад някаква преграда.
Някой му подаде пластмасова бутилка с вода. Той насмалко не я изпусна.
— Направо да не повярваш какви неща е способно да направи електричеството — отбеляза господин Мадокс. — При това почти без никакви видими улики. Та докъде бяхме стигнали?
Хари се опита да каже: „Майната ти“, но думите не искаха да излязат от устата му.
— Май се опитвахте да ме убедите, че сте пратен на рутинна задача в търсене на тренировъчни лагери на ИРА. Все още не вярвам.
Хари си пое дълбоко дъх.
— Истина е.
— Добре тогава: нека ви уверя, че на моята територия няма нито един член на Ирландската републиканска армия. Всъщност, господин Мюлер, прадедите ми са англичани и изобщо не са симпатизирали на ирландците.
Хари не отговори.
— Добре, да престанем с тези глупости и да говорим по същество. Какво точно смятат началниците ви, че ще открият тук?
Хари отново не отговори.
— Нуждаете ли се от електрическо окуражаване, за да отговорите на въпроса ми?
— Не… Наистина не зная. Не ми казаха нищо.
— Но все пак би трябвало да ви кажат нещо от сорта на: „Хари, подозираме, че Къстър Хил Клуб е…“ — какво? Как описаха това място и хората в него? Това е наистина важно за мен и искам да ми го кажете. И ще ми го кажете, сега или по-късно. Сега е по-лесно.
Хари се мъчеше да обмисли ситуацията. Никога не бе попадал от обратната страна на масата за разпити и нямаше опита и знанията, които да го водят в подобна ситуация.
— Господин Мюлер?
Не можеше да прецени дали да продължи да се придържа към версията за ИРА, или просто да каже на кучия му син всичко, което му е известно. Очевидно целта бе да се измъкне жив, макар че не можеше да повярва, че животът му е изложен на опасност.
— Господин Мюлер? Минахме през наблюдаването на птици, а после и през ИРА — което, признавам, никак не беше зле. Хайде сега да чуем истинската история. Виждате ми се малко объркан, затова ще си позволя да ви помогна. Казали са ви, че в Къстър Хил Клуб се събира тайфа богати дърти десни ненормалници, кроящи нещо, което може да се окаже незаконно. Прав ли съм?
Хари кимна.
— Какво друго ви казаха за нас?
— Нищо. Защо да ми казват нещо.
— А, да. Не е нужно всъщност. Споменаха ли, че някои от нашите членове са много високопоставени и влиятелни хора в обществото и правителството?
Хари поклати глава.
— Не ми трябва да зная това.
— Е, аз пък мисля, че
Хари поклати глава.
— Не ни харесва, че някаква правителствена агенция държи под незаконно наблюдение действията ни, които са напълно законни. Ние ловуваме, ходим за риба, пием и обсъждаме международното положение. Конституцията защитава правото ни на събиране, на свободата на словото и на лично пространство. Прав ли съм?
Хари кимна.
— Някой във вашата агенция е превишил правомощията си и ще се наложи да отговаря за действията си.
Хари отново кимна. Вярваше на Мадокс. Това нямаше да е първият път някой от шефовете му да се издъни и да нареди наблюдение на някаква група или човек, нямащи вина за каквото и да било. От друга страна, наблюдението бе именно затова — да се провери дали подозренията за престъпна дейност са основателни, или не.
— Мисля, че са се осрали — каза Хари.
— О, много добре
