— Начукай си го и пукни.
— Но онова, което събужда интереса ми най-много, е другата значка и карта, според които вие сте федерален агент от Контратерористичната спецчаст.
Хари реши да пробута още веднъж скалъпената история, просто в случай, че този тип търси причина да го пусне.
— Добре, ще повторя отново онова, което вече казах на параноичните ти наемни ченгета. Дойдох тук с караваната си за уикенда. Наблюдавам и снимам птици. Освен това съм федерален агент и по закон трябва да нося със себе си документите и желязото. Не бива да събираш две и две и да получаваш пет. Ясно ли ти е?
— Ясно ми е. — Мадокс кимна. — Поставете се обаче на моето място. А аз ще се поставя на вашето. Аз съм федерален агент Хари Мюлер и изслушвам човек, който ми казва, че всички улики, които виждам пред себе си — улики за следене, — могат да се обяснят като средство за наблюдаване на птици. Е, ще ви пусна ли? Или ще настоявам за по-логично и правдиво обяснение? Какво бихте направили
— Съжалявам, не мога да те чуя от крещящата ти риза.
Господин Мадокс се усмихна, после отвори наръчника на Сибли, сложи си очилата и го отвори наслуки.
— Къде е най-вероятно да видите гмурец, господин Мюлер?
— Край някое езеро.
— Това беше прекалено лесно. — Мадокс прелисти няколко страници. — Какъв е цветът на небесносиньото коприварче?
— Кафяв.
Господин Мадокс поклати глава.
— Не, не, господин Мюлер. Небесносин все пак означава син. Син като небето. Още един въпрос. При два от три минавате. — Пак запрелиства книгата. — Какъв е цветът на мъжкия…
Виж какво. Вземи я намажи с вазелин тая книга и си я натикай в задника.
Господин Мадокс затвори книгата и я остави, после се обърна към компютъра на бюрото си.
— Това тук са цифровите ви снимки. Не виждам никакви птици на тях обаче. В същото време става ясно, че сте проявили интерес към един от сервизните стълбове… и, да видим… а това тук е телескопична снимка на кулата зад хижата… близък план на самата хижа… а, на покрива е кацнала една птица. Каква е?
— Ястреб лайнар.
Мадокс взе камерата, натисна бутона за възпроизвеждане и се загледа в дисплея.
— Ето го отново стълба… явно сте забелязали пластмасовите клони… а тук отново виждаме хижата… имали сте добър изглед… птицата отлита. И тъй, каква беше? Прилича ми на голяма синя чапла, но по това време вече би трябвало да е отлетяла на юг. Тази есен излезе необичайно топла. Глобалното затопляне, ако вярвате на тези врели-некипели.
Мадокс остави камерата.
— Знаете ли какво е решението срещу глобалното затопляне? Не? Ще ви кажа. Ядрена зима. — Той се разсмя. — Стар виц.
Запали нова цигара. Изпусна идеални кръгчета и ги загледа как се издигат и се разсейват.
— Едно забравено изкуство.
Докато Бейн Мадокс упражняваше забравеното си изкуство, Хари Мюлер бързо огледа стаята. Чуваше дишането на двамата зад себе си. Погледът му се отмести към стената, която бе почти изцяло закрита от някакви дипломи и грамоти в рамки. Помисли си, че ако успее да разбере кой е този тип, ще му е от полза.
Мадокс забеляза какво гледа.
— Онова горе е грамотата ми за Сребърната звезда. До нея е тази за Бронзовата звезда, а по-нататък е Пурпурното сърце. После е заповедта за производството ми в младши лейтенант от армията. На следващия ред са обичайните медали за служба, сред които медал за Виетнамската кампания и Почетната грамота от президента. Служих в Седми кавалерийски полк на Първа въздушнодесантна дивизия. Навремето Седми кавалерийски е бил полкът на генерал Къстър. Това отчасти е и причината за името на този клуб. По-късно може да ви кажа и другата причина, но ако го направя, ще трябва да ви убия. — Той се разсмя. — Пошегувах се. Стига де, усмихнете се! Просто се пошегувах.
Хари се усмихна насила. Насила. „Задник“.
— На най-долния ред е значката от пехотата, значката ми за отличен стрелец, дипломата ми от Школата за тренировка в джунглата и накрая — заповедта за уволнението ми. Завърших службата си след седем години с чин подполковник. По онова време издигането по стълбицата ставаше бързо. Благодарение на многото мъртви офицери. Вие били ли сте в армията?
— Не. — Хари реши да се включи в играта. — Бях малък, когато отмениха наборите.
— Ясно. Би трябвало да ги върнат.
— Напълно съм съгласен — каза Хари. — Трябва обаче да набират и жени. Щом искат равни права, нека поемат и равни отговорности.
— Абсолютно сте прав.
Хари вече бе набрал скорост.
— Синът ми трябваше да се регистрира като донаборник в случай, че сменят системата. За дъщеря ми обаче не беше задължително. На какво прилича това?!
— Така де. Значи имате син и дъщеря?
— Да.
— Женен ли сте?
— Разведен — отвърна Хари.
— А, и аз така.
— Жените могат да те подлудят — каза Хари.
— Само ако им позволиш.
— Е, позволяваме им.
Мадокс се изсмя.
— Така е. Както и да е, дошли сте тук да слухтите за Федералната контратерористична спецчаст. Защо?
— Колко време изкара във Виетнам?
Мадокс го изгледа, помълча няколко секунди, после каза:
— Два тура по една година и трети, който бе съкратен от куршум от АУТЕК–47 — размина се на косъм със сърцето ми, продупчи десния ми бял дроб и ми счупи ребро на излизане.
— Имаш късмет, че си останал жив.
— Не минава ден, без да си го повтарям. Всеки ден ми е подарък. По вас стреляли ли са?
— Пет пъти. Но така и не ме улучиха.
— Е, имате късмет, че сте жив. — Господин Мадокс се вгледа в Хари. — Раната променя. Вече не си същият. Но не е задължително промяната да е към лошо.
— Зная. Имам ранявани приятели.
Помисли си за Джон Кори, но беше повече от сигурен, че той си е все същият остроумен задник, какъвто бе и преди да опита оловото.
— Понякога си мисля, че трябваше да се запиша доброволец — каза той. — Виетнам бе приключил, но въпреки това можех да служа. Може би щях да участвам в инвазията в Гренада или нещо такова.
— Е, не се самообвинявайте толкова. Повечето американци не са служили. И да си призная, войната е адски страшно нещо. А сега вие участвате в тази война срещу тероризма и доколкото мога да преценя, сте на предната линия. Прав ли съм?
— Ъъъ… да.
— А под тероризъм разбираме най-общо ислямски такъв. Прав ли съм?
— Да… но…
