Частен клуб

— Чуй какво ще ти кажа, умнико…

— Не, нека аз да ти кажа нещо, умнико. Преебал си всичко. И знаеш ли какво? Лично ще ида и ще се застъпя за теб, когато се разхвърчат лайна. Защо? Защото те харесвам ли? Не, а защото ей сега ще ми кажеш да остана тук и да продължа да работя по случая. Ако не го направиш, следващата ми спирка след Федерал Плаза ще във Вашингтон. Разбираш ли ме?

Трябваха му около четири секунди да разбере.

— Току-що представи убедителен аргумент защо трябва да продължиш да работиш по случая. Но, дай Боже, Кори, само да…

— Справяше се чудесно до момента с „дай Боже“. Спри, докато сме квит.

— Ще бъдем квит.

— Ще имаш късмет, ако не те пратят в Уичита — казах. — Оставям те на мира. Кейт има последната дума.

Кейт бе наистина потресена.

— Трябва да се съглася с Джон, че мисията на Хари не е била обмислена добре и не е била проведена добре — каза тя. — Наистина в моргата сега можеше да лежи моят съпруг.

Уолш не отговори пряко, а се опита да се измъкне:

— Трябва да говоря с централата. Има ли още нещо?

— Не — каза Кейт.

— Заминавайте при щатската полиция в Рей Брук и ми се обадете оттам.

И затвори, а ние мълчахме край пътя. Чувах птиците в гората и тихото бръмчене на двигателя.

— Страхувах се, че ще се стигне дотук — каза Кейт.

Не отговорих. Бях потънал в мисли за Хари Мюлер, който три години бе седял на бюрото срещу мен. Две бивши ченгета, работещи като странници в странна страна, наречена Федерал Плаза 26. Пренасяне на тялото в Ню Йорк за аутопсия, погребална служба в четвъртък и петък, литургия и погребение в събота.

Кейт ме хвана за ръката.

— Просто не мога да повярвам…

През месеците след 9/11 ден и нощ ходех по бдения, погребения, литургии и панихиди. Понякога се събираха по три на ден. Всичките ми познати бяха със същия безумен, опустошаващ душата график. Седмиците се изнизваха, а аз се натъквах на едни и същи хора в погребални домове, църкви, синагоги и гробища, и всички се гледахме с погледи, които не се поддаваха на описание. Шокът от травмата бе страшен, но погребенията започваха да преливат едно в друго и единствената разлика бе съсипаното от мъка семейство, което никога не приличаше на предишното съсипано от мъка семейство, а после вдовиците и децата се появяваха на погребението на някое друго ченге, за да поднесат съболезнованията си, и така се превръщаха в част от тълпата опечалени. Беше покъртително и сюрреалистично време, черни месеци с черни ковчези и черни завеси, черни траурни ленти върху блестящи значки, черни размътени сутрини след нощи прекалено много пиене.

Все още си спомням живо писъка на гайдите, последния салют и ковчега… най-често съдържащ само някаква част от тялото… спускащ се в гроба.

— Джон, дай аз да карам — каза Кейт.

С Хари бяхме ходили заедно на някои от погребенията. На службата за Дом Фанели Хари ми каза на стълбите пред църквата: „Когато едно ченге си помисли, че може да го убият по време на работа, си мисли за някой тъп кретен, извадил късмет този ден. На кого може да му хрумне, че може да се случи такова нещо?“

— Джон? Чу ли ме?

Спомних си и майката на Дом, Мариън Фанели: седеше с достойнство настрани, почти игнорирана от тълпата — вниманието на всички беше обърнато към жената и хлапетата на Дом. Помня как Хари ми каза: „… Дай да поговорим с нея. Самотна е“.

Това ми напомни, че майката на Хари е още жива. Отбелязах си да я добавя в списъка на хората, които трябва да бъдат уведомени официално, в присъствието на свещеник.

Кейт вече беше слязла от колата и отвори моята врата. Хвана ме за Ръката и ме дръпна навън.

— Аз ще карам.

Слязох и си сменихме местата.

Потеглихме.

Небето бе все още светло, но пътят тънеше в гъста сянка, а гората от двете страни бе съвсем черна. От време на време виждах сред дърветата проблясващи очи или дребни животинки, пресичащи пътя. На един завой фаровете осветиха елен и той замръзна, наполовина вцепенен, наполовина треперещ от страх. В следващия миг се втурна в гората.

— Слее около час ще стигнем до централата на щатската полиция — каза Кейт.

— Задачата на Хари е напълно безсмислена — казах след десетина минути.

— Джон, не мислѝ за това.

— Би могъл да види и да снима колите и по този път. Веднъж в едната посока и веднъж в другата. Изобщо не е било нужно да влиза на територията на имота.

— Моля те, не мислѝ за това. Вече нищо не може да се направи.

— Точно затова трябва да мисля.

Тя ме погледна.

— Наистина ли смяташ, че е бил Бейн Мадокс?

— Косвените улики и инстинктът ми говорят, че е той. Трябва обаче нещо по-сигурно, за да имам основания да го убия.

24

Излязохме на шосе 56, което водеше на юг към Саранак Лейк и централата на щатската полиция в Рей Брук, както и на север към Потсдам и морга, където вече би трябвало да са откарали Хари. Сейт понечи да завие към Рей Брук, но я спрях.

— Дай надясно. Да идем да видим Хари. Том каза да…

— Не можеш да сгазиш сериозно лука, като правиш обратното на поза, което казва Том Уолш.

Тя се поколеба, после зави към Потсдам.

След десетина минути подминахме кафява табела, която ни уведомяваше, че напускаме щатския парк Адирондак.

След още няколко километра влязохме в Саут Колтън. Видях Руди да приказва с някакъв тип, който наливаше бензин.

— Спри.

Кейт отби при бензиностанцията. Подадох глава през прозореца и извиках: — Руди! Той дойде и попита:

— Как мина?

— Машината за лед е оправена. Казах на господин Мадокс, че си ме предупредил да си искам парите предварително. Плати в брой.

— Ъъъ… не трябваше да…

— Много се ядоса, Руди.

— Ох, по дяволите, не трябваше да…

— Иска да те види. Довечера.

— Ох, по…

— Трябва да стигна до окръжната болница в Потсдам.

— Уф… да… продължавате по шосе 56 на север.

Обясни ми как да стигнем.

— Като се видиш с Мадокс, кажи му, че и Джон Кори е много добър стрелец.

— Добре…

Кейт излезе на пътя и продължихме към Потсдам.