го търсила цялата неделя и дори днес, в понеделник.
Имаше го и повикването от дежурния Кен Рийли от 22:17 ч. в неделя в отговор на обаждането на Лори в офиса на ФКТС.
Следващото получено повикване бе от 22:28 ч. от някакъв номер от Ню Джърси.
— Това не е ли домашният телефон на Уолш? — попитах.
— Да.
— Но той каза, че не е звънял на Хари, преди да дойде сутринта в офиса.
— Явно е излъгал.
— Да… а ето го и позвъняването на Уолш от тази сутрин… а преди него Кен Рийли го е търсил цяла нощ от офиса.
— Изглежда, тревогата е била доста по-голяма, отколкото се мъчеше да ни я представи Уолш — каза Кейт.
— Изразяваш се прекалено меко — отвърнах. — Фактът, че Уолш ни е лъгал, ме води до заключението, че не става въпрос за рутинно следене.
— Е, това вече го знаем.
Отново насочих вниманието си към телефона на Хари и видях своето обаждане в неделя следобед, когато му бях предложил да направим ловджийска яхния, както и последното ми обаждане от 9:45 тази сутрин. После имаше още няколко обаждания от Лори.
Кейт гледаше телефона.
— Толкова е тъжно…
Кимнах. Не знаех паролата му и не можех да чуя съобщенията, но знаех, че в Техническия отдел ще се справят.
Прегледах списъка с изходящи номера и видях обаждането до Ри Баник в 7:48 в събота, последвано от есемеса от 16:02. По-късни обаждания нямаше.
Тъкмо се канех да изключа телефона, когато той иззвъня и ни стресна.
Погледнах екрана. Обаждаше се Лори Баник. Вдигнах очи към Кейт. Беше повече от очевидно разстроена.
Помислих дали да не вдигна, но не бях готов да съобщя на Лори скръбната вест, докато трупът на Хари се намираше на крачка от мен. Изключих телефона и го оставих на носилката.
Погледнах си часовника. Хората от щатската полиция и агентите от Олбъни щяха да пристигнат скоро, а двамата от ФКТС би трябвало вече да са кацнали на летището на Саранак Лейк. Запитах се кого ля е изпратил Уолш на наше място. Най-вероятно хора, които нямаха проблем с изпълняването на заповеди.
— Да огледаме дрехите, преди да е станала навалица. Кейт отиде до мивката да измие крема от горната си устна, а аз използвах момента и прибрах картата в джоба си. Прибирането на улики е углавно престъпление, но реших, че картата може да ми послужи, и се оправдах с напомнянето, че Уолш ме е излъгал, както и с факта, че можеше да лежа на тази маса вместо Хари.
Кейт се върна, отиде при втората носилка и подуши ризата на Хари.
— Не съм сигурна… може и да е от тютюн…
Можех да надуша единствено ментола под носа си, така че попитах:
— Познаваме ли пушачи?
Тя кимна.
Прегледахме дрехите му една по една. Забелязахме прозрачната лепенка, с която д-р Глисън бе залепила четирите животински косъма. На практика не вършехме нищо непозволено, но пък от друга страна, не би трябвало да се намираме тук, а в полицейската централа в Рей Брук. Освен това всеки, който докосва веществени доказателства, трябва да е регистриран в списъка, а ние не фигурирахме в него. Да не забравяме и следователите от ФБР и щатската полиция, които едва ли щяха да се зарадват, ако ни видят тук. С други думи, намирахме се на ръба, където и без това прекарвах голяма част от времето си. Важното бе, че имахме доста добра преднина, но вече бе време да се махаме.
— Да вървим.
— Виж — каза Кейт.
Отидох до нея. Държеше маскировъчните панталони на Хари. Беше обърнала десния му джоб навън.
— Виждаш ли?
Огледах белия плат и видях сини петна, направени сякаш с химикалка.
— Може да са букви.
Наистина можеше. Сякаш Хари бе писал върху плата с ръка в джоба. Или пък, ако беше немарлив като мен, просто бе прибрал в него отворена химикалка.
Кейт остави панталоните на носилката и двамата се наведохме, опитвах, се да разчетем сините знаци. Определено бяха от химикалка и не приличаха на случайни драсканици.
— Ти си първа.
— Добре… има три групи знаци… най-четливата е Г-В-Х… следващата прилича на… Я… после може би Д или Л… после ченгел… не, Р… а последната група е като… С-Н-Ч… — Тя вдигна поглед към мен. — СНЧ?
Вгледах се в мастилените петна.
— Г-В-Х може да е и Г-В-У или Г-Н-У. Все пак е писал слепешком в джоба си. Прав ли съм?
— Може би…
А това ЯДР… после има още нещо, но е почти скрито в шева… може би е ЯДРЕН.
Спогледахме се.
— Като ядрен взрив?
— Надявам се, че не. А последното изглежда ясно. СНЧ.
Да… какво се е опитвал да ни каже? Гну? Ядрен? СНЧ? Какво е това СНЧ? Да не се е опитвал да напише СЪНЧО?
— Не. Съвсем ясно е. СНЧ.
Пак си погледнах часовника, после пак вратата.
— Трябва да се махаме. Те да си се занимават с това — казах и прибрах джоба.
Свалихме латексовите ръкавици и ги изхвърлихме в покритата кофа за боклук. Отидох до тялото на Хари и се взрях в него. Кейт застана до мен и ме хвана за ръката. Скоро пак щях да го видя в залата за оплаквания, облечен в униформа.
— Благодаря за подсказката, приятелю. Ще се погрижим за това — казах, покрих го със синия чаршаф и се обърнах към вратата.
Излязохме и бързо закрачихме по коридора към сестринската стая.
— У вас ли са пистолетът и документите на покойния? — попитах полицаите.
— Да, сър.
— Трябва да взема полицейската му значка и да я дам на семейството му.
Старшият се поколеба.
— Не мога да ви я дам. Нали знаете… тя е…
— Тя още не е инвентаризирана. Кой ще разбере?
— Прав е — каза другият полицай на шефа си.
Старшият отвори лежащото на тезгяха пликче за улики, извади значката и я плъзна към мен.
— Благодаря — казах и я прибрах в джоба си.
— Мислите ли, че е убийство? — попита другият полицай.
— А
— Ами, видях тялото, преди да го качат в линейката. Приятелят ви би могъл да бъде застрелян право в гърба в онази гъста гора единствено при условие, че стрелецът се е намирал точно зад него на пътеката. Нали ме разбирате?
— Да.
— Така че не може да е злополука — освен ако не се е случило през нощта и стрелецът не го е взел за елен… Да ви кажа, приятелят ви е трябвало да носи нещо ярко или отразяващо светлината. Нали знаете?
