— Виж какво ще ти кажа. Ако се върна от този случай с празни ръце, ще получиш оставката ми на бюрото си.
— Кога?
— След седмица.
— Разбрахме се. Тъкмо ще си спестя бумащините около уволнението ти.
— И да не съм чул повече тия идиотщини с изваждането ни от случая.
— Една седмица.
Върнах телефона на Кейт.
— Том, моля, звънни на майор Шефър и му кажи, че ние сме назначените разследващи агенти по случая, така че да ни осигури всичко необходимо и тъй нататък.
Уолш каза нещо, на което Кейт отговори:
— Не, нямаме нова информация и улики, но ако получим, със сигурност ще ги споделим с теб.
Сигурно беше забравила за буквите в джоба на Хари и за разговора ни със съдебния лекар. Избирателната памет е част от Метода на Кори за справяне с шефовете.
Тя послуша известно време, след което отговори:
— Разбирам.
Понечи да каже още нещо, но осъзна, че връзката е прекъснала.
— Какво разбираш? — попитах я.
— Разбирам, че разполагаме със седем дни да направим чудо и че ако се издъним, ставаме история.
— Няма проблем.
— И най-добре ще е чудото да е голямо. Никакви дреболии като откриване на безмозъчен ловец, който да си признае, че случайно е Убил Хари.
— Звучи ми разумно.
— А ако подгоним господин Бейн Мадокс за убийство и се провалим, Уолш ще се погрижи и двамата да приключим като охрана в някоя дупка.
— Нещата стават предизвикателни.
— Да. Е, нали си отвори голямата уста.
— Благодаря за напомнянето. Нещо друго?
— Ами… каза, че разследването ни е ограничено само до версията за вероятно убийство. Нямаме право да се ровим в нищо друго засягащо Мадокс. С него ще се занимават от министерството на правосъдието.
— Ясно.
Тя ме погледна да види дали не проявявам обичайния си сарказъм. Можеше и да спести анализа си.
— Беше доста груб с него. Пак.
— Вбесява ме.
— Не го приемай лично и не води моите битки. Мога да се справям сама във време и място по моя преценка.
— Да, госпожо.
Кейт отново ме погледна.
— Все пак благодаря. — И добави: — Забрави да му кажеш да си го начука.
— Това се подразбира.
— Джон, мисля, че си уплашен.
Замислих се над думите й.
— Май си права. Ти пък забрави да му кажеш какво открихме в моргата.
— Тъкмо се канех, но той затвори. Да си го начука.
Известно време пътувахме мълчаливо на юг.
Мислено виждах Хари — как лежи мъртъв и гол в моргата — и стомахът ми се сви. Животът на един добър човек бе угасен просто така, защото беше видял или чул нещо, което не би трябвало да вижда или чува.
Бях отвъд гнева. Бях изпълнен с убийствена ярост срещу онзи, който бе постъпил така с Хари. Трябваше обаче да запазя хладнокръвие и да продължа да работя по случая, докато не съм съвсем сигурен, че съм намерил убиеца. После щеше да дойде моментът за разплата.
Минахме Колтън, а после и Саут Колтън. Бензиностанцията на Руди беше затворена. Надявах се да пътува към имението на господаря си и да опикава гащите по пътя.
Видях знака, посрещащ ни с добре дошли в щатския парк Адирондак, и не след дълго дърветата започнаха да стават все по-големи и дебели, а пътят — още по-тъмен.
— Убийството е това, което виждаме — казах на Кейт след няколко минути път през парка. — Има обаче и нещо друго, което не виждаме.
— И какво е то?
— Единственото нещо, постигнато от Мадокс с инсценирането на инцидента при лов далеч от имота му, е печелене на време.
— Време за укриване на доказателствата.
— Не. В крайна сметка всичко така или иначе сочи към него. Ако целта му е била спечелването на малко време, то явно му е било необходимо точно това.
— Добре, но защо?
— Бейн Мадокс не се впуска в глупави или безразсъдни действия. За него ще има смисъл да види сметката на федерален агент, намиращ се близо до или на негова територия, единствено ако убийството и последвалото разследване не го засягат. А единственият начин това да има смисъл е, ако
— Добре… схващам…
— Зная, че схващаш. Кажи го.
— Ядрена бомба.
— Да. Мисля, че този тип има ядрено оръжие. Точно това ни казва Хари. Така смятам.
— Но… защо? Какво?…
— Не зная. Може да е решил да взривява Багдад. Или пък Дамаск. А може и Техеран.
— Мисля, че малко пресилваме, Джон. Трябва ни повече информация. Повече доказателства.
— Да. И може да ги получим по-скоро, отколкото очакваме.
Тя не отговори.
26
Стигнахме Рей Брук по тъмно. Намираше се недалеч от летището, на което бяхме кацнали сутринта. Колкото и близо да беше, бяхме стигнали по обиколния път и по време на пътуването бяхме открили неща, които бяха далеч извън обхвата ни в девет сутринта, когато влязохме в сградата на Федерал Плаза 26.
В този бизнес някои дни минават по подобен начин. Повечето са еднообразни; някои, като 11 септември 2001, обръщат нещата наопаки.
Днес, в Деня на Колумб, бях изгубил приятел, бях се забъркал в състезание по мерене на пишки с шефа си и се бях срещнал с ненормалник, който може би планираше да приготви ядрена изненада на някого.
На следващия Ден на Колумб, ако има такъв, ще ида на маг.
Намерихме регионалната централа на щатската полиция в края на градчето и завих към паркинга.
— Какви се падаме? — попитах Кейт. — Служебни лица, посетители или морални инвалиди?
— Погледни за персони нон грата.
Потърсих, но не намерих подобна табела и затова спрях на служебно място. Слязохме и тръгнахме към голяма нова сграда от тухли И кедър. Над предната врата висеше надпис ГРУПА Б НА ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ НА НЮ ЙОРК.
Влязохме в приемната и се представихме на дежурния сержант, който явно ни очакваше. Всъщност
