Частен клуб

— Да. Е, сега не е ловен сезон.

— Да, но все пак… някои от местните не чакат официалното откриване.

— Разбирам.

— Да. Е, съжалявам.

— Благодаря.

Другият полицай също изказа съболезнованията си, както и двете сестри зад гишето. Предполагам, че се чувстваха гадно заради ловна злополука извън сезона. А още по-лоша беше възможността за убийство на турист в тяхното приятно малко кътче от света.

С Кейт се върнахме в приемната точно когато през външната врата влязоха двама мъже с костюми. Веднага ги разпознах като хора от ФБР или ЩБР. Оказах се прав — отидоха право на информацията и размахаха картите си.

Дежурната ни забеляза да излизаме, докато двамата й говореха нещо. Като че ли понечи да привлече вниманието им към тръгващите си техни колеги, но стигнахме до вратата, преди да се опре до представяне.

Качихме се в колата и се ометохме възможно най-бързо.

25

Върнахме се в центъра на града и оттам последвахме знаците към шосе 56.

— Всеки път, когато работя по случай с теб, имам чувството, че съм с една крачка пред закона, вместо да съм законът каза Кейт.

Законът понякога се изпречва на пътя на истината и справедливостта — отбелязах философски.

— Това на лекции ли си го учил? Или го преподаваш?

— За твое сведение, след единайсети септември много хора от правозащитната система възприеха Метода на Кори. Или с други думи Целта оправдава средствата.

— След единайсети септември всички сме го възприели донякъде. Но този случай няма нищо общо с ислямския тероризъм.

— Откъде можеш да си сигурна на този етап?

— Стига, Джон. Не виждам никаква връзка.

— Е, тогава се замисли над следното — Мадокс сам провъзгласи историята си на борец срещу враговете на Америка на частни начала. Нали?

— Да, но…

— Комунизмът си отиде; вместо него на сцената дойде ислямът. Той ни каза, че не е много въвлечен във войната с тероризма, което означава, че е въвлечен. Прав ли съм?

— Да — след кратко мълчание отвърна тя.

— Така. И, разбира се, налице е елементът петрол, който е и връзката с всичко споменато дотук.

— Каква е тази връзка?

— Не съм сигурен.

Картината обаче започваше да се оформя в главата ми. Трябваше да е свързана по някакъв начин с Бейн Мадокс, ядрени оръжия и тероризъм. Доста кофти комбинация. Кейт обаче не бе напълно готова да се справи с подобна информация, затова й казах:

— Е, Хари си е помислил, че някой ще я разбере, така че ако помислим върху това, ще научим.

Тя кимна и смени темата.

— Единственото, в което съм сигурна, е, че Мадокс е убил Хари. Или е наредил да го убият.

— Лично го е направил. Може би с Карл.

— Това може да се окаже трудно за доказване в съдебната зала.

Убийците на ченгета рядко стигат до съдебната зала, но си премълчах.

Кейт обаче така и така успя да прочете мислите ми.

— Моля те, само не прави глупости. Целта не оправдава средствата.

Не отговорих.

Излязохме от Потсдам и поехме по шосе 56. Часовникът показваше 18:01 и започваше да се стъмва. Прозорците на редките къщи бяха осветени и от комините им излизаше дим. Празничният Ден на Колумб отиваше към края си; вечерята се приготвяше на печката. Утре е работен и учебен ден, а сега всички се събират пред телевизора, камината или където обикновено се събират нормалните хора. Кейт сякаш знаеше за какво си мисля.

— Можем да си купим вила, та един ден да ни стане постоянен дом.

— Повечето хора не живеят постоянно сред сняг и ледове.

— Ще се научим да караме ски и кънки. А ти ще почнеш да ходиш на лов за мечки.

Усмихнах се и се хванахме за ръце. Телефонът й иззвъня.

— Скрит номер. Сигурно е Уолш.

— Обади се.

Тя вдигна, заслуша се и отговори:

— Пътуваме натам, Том. — Заслуша се отново. — Отидохме в болницата и идентифицирахме Хари.

Каквото и да бе казал Уолш, явно не беше приятно и Кейт театрално смъкна телефона от ухото си. Чух как от другата страна се сипеше огън и жупел.

Не обичам някой да крещи на жена ми, така че взех телефона от Кейт и чух Уолш да завършва:

— Ти си негов старши и ти си отговорна, че не изпълнява заповедите ми. Оставих ви в случая въпреки преценката си и ви казах повече от ясно да идете право в централата на щатската полиция. Ти агент на ФБР ли си, или сладка вярна съпруга?

— Здрасти, Том. Съпругът на Кейт се обажда.

— О… значи отговаряш и на повикванията на жена си, така ли? Говоря с Кейт.

— Не, говориш с мен. Ако още веднъж повдигнеш тон на жена ми ще те разглобя. Ясен ли съм?

Той не отговори веднага.

— Здравата затъваш, приятел.

— В такъв случай идваш с мен.

— Не мисля.

— Аз пък мисля. Между другото, проверих обажданията в мобилния телефон на Хари. Забравил си да ни кажеш, че си му се обаждал в неделя вечерта и че дежурният го е търсил през цялата нощ.

Това го накара да замълчи за момент.

— И какво от това?

Усещах, че професионалните ни отношения се развалят и че започва да мисли как най-добре да ме вкара в нежелано служебно събитие или с други думи — да ме уволни.

— Въпреки всичките ти усилия аз ще стигна до дъното на всичко това.

Той ме изненада с отговора си.

— Ако успееш, уведоми ме какво си намерил.

Вероятно искаше да каже, че от Вашингтон не са били напълно откровени с него, което можеше да е вярно, а можеше и да не е вярно. Във всеки случай той изпълняваше заповеди, а аз не, което създаваше известни проблеми на главен специален агент Томас Уолш.

— В крайна сметка ще ми благодариш за необичайната инициатива — казах му.

— Твоята шибана инициатива много ми прилича на неподчинение и неизпълнение на заповеди. Освен това отделяш прекалено много време и енергия в разследване на Бюрото, вместо да си вършиш работата.

— Каква ми е работата?

— Работата ти беше да намериш Хари. Той е намерен. Вече можеш да се прибираш.

— Не, сега трябва да намеря убиеца му.

— Ти ли трябва да намериш убиеца му? Ти? Защо вечно ти?

— Защото ти нямам доверие. Както и на хората, за които работиш.

— Тогава напусни.