може би ни беше очаквал целия ден. Обади по интеркома на майор Шефър и ни помоли да изчакаме.
В помещението влизаха и излизаха полицаи в сиви военни якета, колани с кръстосани презрамки и кобури и шашави шапки. Облеклото им сякаш не се бе променило от времето, когато Тед Рузвелт е бил губернатор на Ню Йорк.
Забелязах също, че всички, дори и жените, са високи.
— Как мислиш, дали ги развъждат? — попитах Кейт.
Мястото имаше лустросания вид на седалище на паравоенна организация, каквото всъщност беше. Единственото общо с някое районно на НЙПУ беше табелата ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.
На една странична маса имаше купчина диплянки. Кейт — нали не може да устои на подобни брошури — взе една и зачете на глас:
— Група Б е най-северната и патрулира най-голяма площ от всички — над двайсет хиляди квадратни километра, включващи най-рядко населените окръзи на щата, характерни с големите разстояния и дълги зими.
— Това фукане ли е, или мрънкане?
Тя продължи:
— Патрулирането на Северния окръг калява една особена увереност и полицаите от Група Б са известни със способността си да се справят с всяка ситуация с минимална помощ отвън.
— Минимална. Тази дума е разковничето. Минимална помощ. Това означава ли, че не сме добре дошли?
Кейт продължи да чете:
— Освен обичайни задачи като разследване на злополуки и престъпления, патрулиране и специални наряди по границата с Канада, те често участват в търсене на изгубени туристи, евакуират ранени, спасяват закъсали в бурите, разследват случаи на бракониерство и се отзовават на домашни скандали и сигнали за престъпление в отдалечени райони.
— Дали биха могли да следват темпото на Южен Бронкс, как мислиш?
Преди тя да успее да отговори нещо остроумно, в помещението влезе висок и суров на вид тип със сив цивилен костюм и се представи:
— Ханк Шефър.
Здрависахме се.
— Съжалявам за детектив Мюлер — каза той. — Разбрах, че сте били приятели.
— Още сме — отвърнах аз.
— Е… наистина съжалявам.
Явно нямаше какво друго да каже, а и забелязах, че не ни посрещна в кабинета си. Винаги ги има проблемите с навлизането в чужда територия, юрисдикция, обществена йерархия и тъй нататък, но в случая Кейт се справи добре с тях.
— Заръчано ни е да ви помагаме по всякакъв възможен начин. Има ли нещо, което можем да направим?
— Вашият човек от Ню Йорк, Уолш, като че ли смяташе, че сте извън случая — каза той.
— Главен специален агент Уолш промени становището си. Трябваше вече да ви се е обадил — казах аз. „Хуй сплескан“. — Така че можете да му звъннете — или просто да ми повярвате.
— Е, вие си знаете. Ако желаете, ще пратя един мой човек да ви закара до моргата.
Явно не знаеше, че вече сме били там.
— Вижте, майоре — казах. — Разбирам, че това е вашето шоу, че изобщо не сте щастлив, че си имате работа с мъртъв федерален агент, и че вероятно сте чули от Ню Йорк, Олбъни и вероятно от Вашингтон повече неща, отколкото би ви се искало. Не сме дошли да ви правим живота още по-труден. Тук сме, за да помогнем. И да обменим информация. В моргата в момента лежи мой мъртъв приятел.
Шефър за момент се замисли.
— Като ви гледам, едно кафе няма да ви се отрази зле. Елате.
Тръгнахме по някакъв дълъг коридор и стигнахме до голямо кафене. Вътре имаше десетина мъже и жени — и с униформи, и с цивилно облекло. Шефър ни поведе към една празна маса в ъгъла.
Седнахме.
— Това е неофициално, пред свидетели, кафе, любезности, съболезнования и тъй нататък. И без хартии на масата.
— Разбрано.
Имаше вид на прям тип, който сякаш бе готов да разшири професионалната си учтивост — ако не за друго, то за да види какво й получи в замяна. Минах направо на въпроса.
— Прилича на злополука, но намирисва на убийство.
Той кимна.
— Кой би искал да убие този човек?
— Мисля си за Бейн Мадокс. Познавате ли го?
Той си даде вид на подходящо смаян.
— Да… Но защо?…
— Знаете, че детектив Мюлер е бил пратен на задача в Къстър Хил Клуб.
— Да. Научих, след като бе обявен за изчезнал и федералните се нуждаеха от помощ за намирането му. Не би било зле да научавам предварително подобни неща. Нали разбирате, нещо като учтивост. Все пак това е в
— Не бих спорил с вас по този въпрос — казах.
— Вижте, не сте вие хората, на които трябва да се оплаквам. Но всеки път, когато си имам работа с ФБР — той хвърли поглед към Кейт, — имам чувството, че ме работят.
— Аз също. Сигурно ще ме разберете: въпреки федералните документи по душа съм си обикновено ченге.
— Да ви кажа, типовете от НЙПУ, с които съм работил, също не са стока.
Вярната ми съпруга се усмихна.
— Всъщност с Джон сме женени, така че ще споделя мнението ви.
Шефър почти й се усмихна в отговор.
— Е, кажете какво е трябвало да прави Хари Мюлер на територията на Къстър Хил.
— Да наблюдава — отговорих. — Този уикенд там е имало събиране и Хари е трябвало да фотографира пристигащите гости и номерата на автомобилите.
— Защо?
— Не зная. Мога само да кажа, че от министерството на правосъдието се интересуват от господин Мадокс и приятелите му. Някой да ви е казвал нещо по въпроса?
— Почти нищо. Стандартните балони тип „национална сигурност“ и тъй нататък.
— Федералните са пълни с балони и страшно ги бива в изработването, но между нас да си остане, възможно е случаят наистина да касае националната сигурност.
— Нима? И как точно?
— Нямам представа. И, честно казано, това е от ония материи, които наричаме деликатни, така че не бих могъл да ви кажа, освен ако не е наложително да знаете.
Не бях сигурен дали оценява честността ми, или не, но реших да го поизработя малко.
— Много добре разбирам, че хората ви имат да обикалят огромна територия — двайсет хиляди квадратни километра не са шега работа, — че сте достатъчно уверени и че се справяте с всички ситуации… с минимална помощ отвън…
Кейт ме срита под масата и реших да привършвам с четкането.
— Тук сме, за да ви помогнем, ако се нуждаете от помощ, но не ми се вижда да е така. Ние обаче наистина се нуждаем от вашата помощ, експертиза и способности.
Можех да продължа с кретениите, ако се наложеше, но майор Шефър като че ли усети, че го работя. И въпреки това каза:
— Добре. Искате ли кафе?
