— Това прозвуча като заплаха — каза тя.
— За виновник е заплаха. За невинен е просто странно изказване. Тя не каза нищо.
Теренът вече беше открит и се виждаха къщи и ферми. Късното следобедно слънце хвърляше дълги сенки по полегатите склонове.
Почти не говорихме; в очакването да видиш труп има нещо, което неизменно потиска думите.
Продължавах да си мисля за Хари Мюлер. Не можех да повярвам, че е мъртъв. Припомних си последния ни разговор и се запитах дали още тогава съм имал лошо предчувствие за задачата му, Ли случилото се след това ме е накарало да си мисля така. Никога не можеш да отговориш със сигурност. В момента обаче лошото предчувствие бе на лице, независимо дали го бе имало в петък, или не.
След двайсетина минути влязохме в Потсдам. Окръжната болница се намираше в северната част на приятното университетско градче.
Спряхме на паркинга и влязохме през главния вход. Постройката беше малка, тухлена.
Във фоайето имаше информационно гише. Представих се и попитах дежурната къде е моргата. Тя ни насочи към хирургичното отделение. Това не говореше добре за хирурзите и ако бях в по-добро настроение сигурно щях да го обърна на шега.
Завихме по няколко коридора и намерихме сестринската стая в отделението И освен нея двама униформени щатски полицаи, които говореха със сестрите. Показахме си документите.
— Тук сме да идентифицираме детектив Хари Мюлер — казах. — Вие ли докарахте тялото?
— Да, сър — отвърна единият полицай. — Дойдохме с линейката.
— Има ли други?
— Не, сър. Вие сте първите.
— Очаквате ли още някого?
— Ами, някакви хора от Олбъни, както и от Щатското бюро за разследвания.
Не се очертаваше да останем дълго насаме с тялото. Скоро щяхме да имаме компания.
— Съдебният лекар тук ли е?
— Да, сър. Направи предварителен оглед на тялото и състави опис на личните вещи. Очаква щатската полиция и ФБР.
— Добре. Искаме да видим тялото.
— Ще трябва да ви запиша.
Не исках да ме записват.
— Не сме тук официално. Покойникът бе наш колега и приятел. Просто искаме да се простим с него.
— О… съжалявам… разбира се — каза полицаят и ни поведе към голямата метална врата с надпис ОПЕРАЦИОННА.
Тялото на жертва на покушение е важно свидетелство за престъплението и трябва да се пази на сигурно място и да се спазват свързаните с това процедури — оттук и присъствието на двамата щатски полицаи и записването на посетителите. Това ме доведе до заключението, че двамата с Кейт не сме единствените, подозиращи, че не става дума за инцидент по време на лов. Полицаят отвори вратата и каза:
— Ще ви придружа.
— Бихме искали да останем насаме. Той се поколеба.
— Съжалявам. Не мога да… Трябва да…
— Разбирам. Бихте ли помолили съдебния лекар да дойде? Ще изчакаме.
— Разбира се.
Той изчезна зад ъгъла и аз отворих вратата. Влязохме в импровизираната морга.
Операционната зала бе ярко осветена. В средата имаше стоманена маса, върху която лежеше покрит със син чаршаф труп.
От двете страни на масата имаше носилки на колела. Върху едната се намираха дрехите на Хари, положени по начина, по който са били носени — обувки, чорапи, термобельо, панталони, риза, яке и плетена шапка.
На другата лежаха личните му вещи. Видях камерата и фотоапарата, бинокъла, картите, мобилния телефон, портфейла, часовника, клещи секачи и тъй нататък. На ключодържателя му бяха ключовете за служебния му „Понтиак Гранд Ам“, както и на личната му тойота. Липсваше обаче ключът за караваната. Предположих, че е у Щатската полиция или у следствения екип, за да могат да я преместят. Пистолетът и документите му би трябвало да са у полицаите.
Миришеше на дезинфектант, формалдехид и разни други неприятни неща, така че отидох до шкафа и намерих туба „Викс“ — стандартен артикул на места, където се режат трупове. Изстисках малко от ментовото желе върху пръста на Кейт.
— Размажи си го под носа.
Тя намаза горната си устна и пое дълбоко дъх. Обикновено не ползвам подобни неща, но от доста време не се бях оказвал до вкочанено тяло, така че също си сложих малко под носа.
Намерих кутия латексови ръкавици. Надянахме по един чифт и се обърнах към Кейт.
— Да хвърлим един поглед. Става ли?
Тя кимна.
Отидох до масата и смъкнах синия чаршаф от лицето на трупа.
Хари Мюлер.
„Съжалявам, приятел“ — казах наум.
Лицето му бе кално, защото бе паднал по очи. Устните му бяха леко разтворени, но не виждах гримаса или някакъв признак, че е агонизирал. Смъртта наистина го бе застигнала внезапно. Всички би трябвало да сме късметлии като него в подобен момент.
Очите му бяха широко отворени, така че ги затворих.
Дръпнах чаршафа до кръста му и видях в лявата част на гърдите голяма марля, залепена с лейкопласт. По тялото имаше много малко кръв. Явно куршумът бе спрял сърцето почти моментално.
Забелязах синия цвят на кожата му — кръвта се бе събрала в предната част на тялото му, което потвърждаваше, че е паднал по очи и е умрял в това положение.
Опипах ръката му. Вкочаняването обикновено настъпва за осем до дванадесет часа. В мускулите му почти нямаше еластичност, но въпреки това ръката не бе напълно вцепенена. Освен това по вида на кожата и общото състояние на тялото можех да определя, че смъртта е настъпила преди дванадесет до двадесет и четири часа. Ако наистина ставаше дума за преднамерено убийство, то вероятно бе направено нощем, за да се сведат до минимум шансовете за случайно издаване на извършителите. Което означаваше, че Хари е бил застрелян миналата нощ.
Ако приемех, че това е дело на Мадокс, то той вероятно бе очаквал някой да намери тялото и да се обади в полицията. Когато това не бе станало до днес следобед, Мадокс или негов човек бе звъннал от телефона в парка, като по този начин бе отклонил следите от себе си, преди да започне търсенето на негова територия.
Всъщност, докато двамата с Кейт бяхме седели с него, сигурно се бе питал защо ли след обаждането му тялото още не е намерено, и това го беше изнервяло.
Огледах китката и палеца на Хари. Не открих нищо, което да говори за използване на белезници или въже — макар че понякога следи не остават.
Огледах дланта, ноктите и кокалчетата на пръстите. Ръцете понякога казват неща, които съдебният лекар — той обикновено се интересува повече от органите и раните — пропуска. Не видях нищо необичайно. Имаше само мръсотия.
Хвърлих поглед към Кейт, която явно се държеше, обиколих масата, взех дясната ръка и я заразглеждах.
— Да ви услужа ли със скалпела? — чу се женски глас. Обърнахме се. На вратата стоеше жена в хирургически дрехи.
Беше към трийсетте, дребна, с къса червена коса. Приближи и забелязах, че има лунички и сини очи. Всъщност, ако се махнеха торбестите сини дрехи, щеше да изглежда доста добре.
— Пати Глисън, окръжен съдебен лекар — представи се тя. — Предполагам, вие сте хората от ФБР.
Свалих латексовата си ръкавица и протегнах ръка.
