— Някакъв си Лайъм Грифит. Познавате ли го?
— Да. От Отдела за професионална отговорност.
— Това пък какво е, по дяволите?
— Федералните наричат така вътрешното разузнаване.
— Сериозно? Е, въпросният тип ви търси и двамата.
Хвърлих поглед към Кейт. Изглеждаше малко разстроена.
Някои хора наричат Лайъм Грифит Изпълнителя, а по-младите, които са прекалили с гледането на „Матрицата“, са му лепнали прозвището Агент Черен. Аз го наричам просто боклук.
Спомних си, че Грифит трябваше да присъства на онази среща в Близнаците, но май беше закъснял. Във всеки случай беше избягнал участта на онези, които се бяха събрали там в онази сутрин.
Освен това имах няколко близки срещи с господин Грифит по време на случая с Полет 800 и последните ми думи към него в бара на Еко бяха: „Разкарай ми се от очите“.
Той беше последвал предложението ми, макар и да не го бе приел особено добре.
А сега се бе върнал.
— Какво му казахте? — попита Кейт.
— Казах му, че вероятно ще се отбиете днес. Той каза, че иска да ви види, щом пристигнете. Реших, че ще пожелаете да отложите срещата.
— Благодаря — казах искрено.
Той не реагира.
— Шефът ви Том Уолш се обади веднага след като си тръгнахте. Питаше за какво сме разговаряли и му казах да се обърне към вас.
— Добре — отвърнах. — Аз пък му казах да се обърне към вас. Казахте ли му, че сме отседнали във Върха?
— Не. Защо?
Хвърлих поглед към Кейт.
— Беше ни оставил съобщение там.
— Не съм споменавал — повтори Шефър.
Реших, че може би момчетата от ФБР от града или Лайъм Грифит са разговаряли с Макс от „Херц“.
— Уолш каза ли, че сме назначени по случая?
— Не. Но и не каза, че Грифит е дошъл, за да ви извади от случая. Аз обаче си мисля, че точно затова е тук.
Ако двамата с Кейт можехме да говорим свободно, сигурно щяхме да се съгласим, че най-общо сме прецакани от Том Уолш. Всъщност не можах да се сдържа и се обърнах към нея.
— Том се отмята от уговорката ни.
— Не сме сигурни… Може пък Лайъм Грифит просто да иска да… да ни обясни по-подробно условията.
— Не мисля, че за целта е било нужно Уолш да звъни в Отдела за професионална отговорност, нито пък Грифит да лети дотук.
Тя не отговори.
— Доколкото зная, разполагате с една седмица да разнищите случая — каза Шефър. — Докато не чуя нещо друго, за мен вие сте разследващият екип.
— Точно така — казах аз.
А междувременно трябваше да съм една крачка пред Лайъм Грифит.
31
По-малко от час, след като бяхме тръгнали от Рей Брук, отбихме от шосе 56 по Голия път.
Телефоните и пейджърите ни бяха необичайно тихи цяла сутрин, което можеше да е същински повод за черпене, ако не беше толкова зловещо.
Всъщност обичайният ни другар по слушалка Том Уолш се спотайваше, докато Изпълнителя Лайъм Грифит бе излязъл на лов. До момента двамата несъмнено бяха разговаряли поне няколко пъти относно местонахождението на детектив Кори и специален агент Мейфийлд, известни също като агентите ренегати.
Сигурен бях, че Грифит е уверил Уолш, че мерзавците скоро ще му паднат в ръцете и преди да са стигнали средата на приемната, ще бъдат поставени под стража и закарани на летището, където ги чака хеликоптер на ФБР, за да ги върне в Манхатън.
Е, това нямаше да се случи.
Изключих мобилния си телефон и пейджъра и дадох знак на Кейт да направи същото.
Шефър тръгна по същия път, който ни бе дал Руди, и след петнайсет минути стигнахме при Гьола на Макюън, откъдето се завиваше на север към портала на Къстър Хил Клуб.
Недалеч от кръстовището беше паркирал оранжев пикап с щатския герб на вратата. Двама мъже в работни комбинезони разчистваха храсталаците.
Шефър намали и каза:
— Щатски полицаи.
Спря, двамата познаха шефа си и дойдоха до колата. Приличаха на хора, които всеки момент ще отдадат чест, но все пак бяха под прикритие, така че просто кимнаха.
— Добро утро, майоре.
— Нещо ново? — попита Шефър.
— Не, сър — отговори единият. — Никакво движение навътре или навън. Всичко е тихо и спокойно.
— Не прекалявайте с работата. Ще се издадете — пошегува се Шефър.
Посмяхме се на майтапа, после продължихме напред.
— Ако от Къстър Хил дойде кола и завие по шосе 56, ще се обадят на една кола, която ще поеме следенето по магистралата, както стана снощи с микробуса и колата на „Ентърпрайз“ — каза Шефър. — Ако пък обектът продължи насам в гората, след него ще тръгне пикапът. Снощи използвахме пикап от електрическата компания. До утре ще останем без удобен предлог да се мотаем на кръстовището насред гората.
— Мислите ли, че от Къстър Хил знаят за тези коли? — попитах.
— И още как. Момчетата ми казват, че от охраната на Къстър Хил минават с джип най-малко два пъти дневно, оглеждат се и се връщат обратно. Нещо като разузнаване на района.
— Бейн Мадокс е бил офицер от пехотата — казах.
— Зная. И той знае, че трябва да разузнава извън своята територия.
Освен това беше и параноичен. А това е полезно, когато наистина те следят.
Продължихме по просеката.
— Джон, вече разбирам какво искаше да кажеш за наблюдението на Хари — каза Кейт. — Можел е да го прави извън територията на имота, точно където са хората на майор Шефър.
— Именно. Оттам е единственият път.
А за гостите, пристигнали с микробуса на Къстър Хил Клуб, би трябвало да има някой в летището, който да следи кой пристига с полетите от Бостън и Олбъни.
Вместо това Уолш бе пратил Хари самичък на територията на имота.
Това бе или лошо планирано следене, провеждано с минимален бюджет, или нещо друго. Сякаш някой бе искал Хари Мюлер да бъде хванат. Е, не точно Хари, а всяко ченге от ФКТС, получило честта да се занимава с така наречения домашен тероризъм. Като мен например.
Колкото и интересна да беше подобна идея, в нея не можеше да се види много смисъл. Би трябвало просто да я поставя в една от обичайните категории на безхаберно планиране, канцеларско малоумие или на лошия ми навик да търся под вола теле в понеделник сутрин.
Шефър прекъсна мислите ми.
— Не съм си и помислял, че ще критикувам начина, по който изпълнявате задачите си, но вашият приятел не е имал никакъв шанс да изпълни своята на територията на имота.
Двамата с Кейт не отговорихме и Шефър продължи:
