Вмъкнах се на мястото до нея.
— Добре, по обед ще знаем нещо повече за Михаил Путьов.
Тя превключи на скорост и потеглихме.
Погледнах часовника на таблото.
— Мислиш ли, че ще успеем да стигнем за половин час?
— Нали затова аз карам, Джон.
— Трябва ли да ти напомням колко се паникьосваш от движението в Манхатън.
— Не се паникьосвам… просто упражнявам техники на избягване.
— И всички останали около теб.
— Много смешно!… Какво има в тая кошница?
Хвърлих поглед през рамо.
— О, мисля в перспектива и поръчах на готвача да ни сложи нещо за обяд.
— Добре мислиш. Срещнахте ли се?
— Да. Хенри. Анри. Както и да е.
— Ужасен ли беше?
— Разбира се, че не. Ще сервира на коктейла печени паленца. Специално и само за мен.
Не мисля, че ми повярва.
Минахме през портала, продължихме по тясната алея между дърветата и излязохме на пътя. Кейт даде газ и се понесохме към срещата с щатската полиция — освен ако полицията не ни срещнеше първа и не ни спреше за неразумно каране.
— Някакви новини от майор Шефър? — попита Кейт.
— Има. Послушал е съвета ми и е сложил под наблюдение Къстър Хил.
— И какво?
— И онази кола на „Ентърпрайз“, която видяхме там и която е била на Путьов, е била върната снощи на летището.
— Значи Путьов си е отишъл?
— Ако го е направил, не си е тръгнал снощи от летището. Той… или може би някой друг, който е карал колата му… се е върнал в Къстър Хил Клуб с микробус. — Разказах й останалото, после извадих договора за наем от джоба си и го проучих отново. — Този Путьов е наел колата в неделя сутринта. Това означава, че е долетял същия ден с полета от Бостън или Олбъни…
— От Бостън — каза тя. — Прочетох списъците на пътниците. Михаил Путьов е пристигнал на летище Адирондак в Саранак Лейк в неделя, с полета от девет и двадесет и пет сутринта.
— Да. Живее в Кеймбридж. — Отново погледнах договора. — Наел е колата за два дни, така че би трябвало да я върне днес. Вместо това колата е била върната на паркинга на летището снощи. Провери ли резервациите за билети, които получихме от Бети?
— Да. Трябва да замине днес с полета за Бостън в дванайсет и четиридесет и пет.
— Добре. Ще видим дали ще стане. — Замислих се за момент. — Обаче защо Путьов е пристигнал на срещата със закъснение и защо е останал, след като всички останали са си тръгнали?
— Зависи. Може да има някакъв петролен бизнес с Мадокс.
— Господин Мадокс е зает човек. С много задачи. Първо приятелски уикенд със стари и влиятелни другари, после убийство на федерален агент, а накрая завършване на уикенда с руснак от Кеймбридж, Масачузетс. Направо се чудя как успя да ни вмести в графика си.
— Не мисля, че Хари е влизал в плановете му за уикенда — отбеляза Кейт.
Може пък и да беше.
Пътувахме на изток по шосе 86 и Кейт като че ли се забавляваше здравата. Мина в насрещното платно, докато към нас се носеха някакви огромни камиони.
— Намали — казах й.
— Не мога. Педалът на газта се е заклещил, а спирачките не работят. Така че просто затвори очи и дремни малко.
Кейт е израснала в провинцията и е пълна с подобни тъпи шофьорски лафове. Не намирам нито един от тях за смешен.
Останах с отворени очи и се взирах през предното стъкло.
— Трябва да се обадя на Джон Насеф — каза Кейт. — Познаваш ли го?
— Не, но името му ми харесва.
— От ВОКР е, зачислен към ФКТС.
— К-А-К-В-О?
— Военноморски отдел за криминални разследвания, Джон. По комуникациите е.
— Питай го за мобилния ми телефон.
Тя не ми обърна внимание.
— Мислих си за Фред, ветерана от флота. Ако изобщо има нещо в тази следа, може би няма да е зле да питаме свързочник от флота за СНЧ и да видим какво ще излезе.
Не бях сигурен, че мога да следя логиката й, но може би беше попаднала на нещо. От друга страна, не ми се искаше да се обаждам във Федерал Плаза с подобни въпроси.
— Не бих се обаждал в службата.
— Защо? Нали там работим.
— Да, но знаеш какви клюкари са всички.
— Не са клюкари. А просто обменят и осигуряват информация. Информацията е власт. Нали така беше?
— Само ако я пазиш за себе си. Дай просто да влезем в интернет и да потърсим за СНЧ.
— Ти си влизай в интернет. Аз ще се обадя на специалист.
— Добре… но го направи да изглежда като някакъв облог или нещо подобно. Например: „Здрасти, Джон, хванали сме се на бас за свръхнискочестотните вълни. Сестра ми твърди, че могат да сварят яйце, а мъжът ми казва, че ще ти изпържат мозъка“. Става ли?
— Искаш да ни помисли за идиоти ли?
— Именно.
— Не съм толкова добра като теб. Не ми отива да се правя на идиот.
— Тогава аз ще му звънна.
— И двамата ще му звъннем.
Пристигнахме в Рей Брук и Кейт намали. След няколко секунди се намирахме на паркинга пред централата на щатската полиция. Часовникът показваше 8:05.
Кейт взе куфарчето си, слязохме от тауруса и тръгнахме към сградата, но внезапно една кола потегли от мястото си и спря точно пред нас.
Не бях сигурен какво точно се случва и застанах нащрек.
Прозорецът от страната на шофьора се спусна и от него се подаде главата на Ханк Шефър.
— Скачайте.
Качихме се в необозначената „Краун Виктория“. Аз седнах отпред, а Кейт се настани на задната седалка.
Зачудих се защо ли ни е чакал на паркинга вместо вътре, но той изясни ситуацията.
— Тази сутрин имам компания.
Нямаше нужда от въпроси.
Шефър излезе на пътя.
— Шестима. Трима от нюйоркското полево отделение, двама от Вашингтон и един от вашия дюкян.
— Те са от правителството и са тук, за да ви помогнат — казах аз.
— Помагат си, като ровят в папките ми.
— Извинете — обади се Кейт от задната седалка. — Аз съм от ФБР.
Обърнах се към нея.
— Скъпа, ние не критикуваме ФБР.
Отговор не последва.
— Кой е човекът от ФКТС? — попитах.
