— Ще се видим на вечеря. Готвачът обеща бекаси.
Бекаси! Аз също станах.
— Чувал съм, че месото им е и твърдо, и сочно. Синди се усмихна сковано.
— Джон — каза Кейт и се обърна към новите ни приятели. — Приятен ден.
— Имам други планове — отвърна Киселяка.
После двамата си тръгнаха.
— Ега си сбърканяците — каза Кейт.
— Ние или те?
Киселяка бе оставил на канапето днешния брой на „Ню Йорк Таймс“ и погледът ми се плъзна по първата страница. Едно от заглавията гласеше АМЕРИКАНСКО-ФРЕНСКОТО РАЗЦЕПЛЕНИЕ ОТНОСНО ИРАК СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА.
— Виждаш ли? — казах на Кейт. — Ако тези хора ядяха истинска храна като ирландците и англичаните, щяха да са пичове. Кой яде охлюви? Ето и още една новина — фойерверките в Дисниленд край Париж накарали бойците на разположения наблизо френски гарнизон да хвърлят оръжието си и да се предадат на група шведски туристи.
— Джон, много е рано за такива работи.
— Бекаси!
Прочетох основното заглавие. БУШ СВЪРЗВА БОМБЕНИЯ АТЕНТАТ В НОЩНИЯ КЛУБ В БАЛИ С МРЕЖАТА НА АЛ КАЙ ДА. Прегледах набързо статията и видях, че „Някои ислямски активисти твърдят, че атентатът от събота е замислен от Съединените щати с цел манипулиране на индонезийското правителство и принуждаването му да затвърди позицията си в подкрепа на евентуална война срещу исляма“.
Ислямските активисти казваха същите неща и за атаките от единайсети септември. Интересна теория, достатъчно приемлива, за да накара някои хора да започнат да си задават въпроси. Не че съм маниак на тема конспирации, но мога да си представя, че в тази страна има хора във властта и извън нея, които само търсят повод да разширят войната срещу тероризма, така че да включи определени ислямски страни. Като Ирак например. Спомних си как един от по-призрачните типове от ЦРУ във ФКТС бе подхвърлил: „Трябва ни само още една добра атака“.
Мисля, че бих минал и без нея, благодаря, но си получих онова, което бе казал.
— Отивам да си взема един душ — каза Кейт. — Ти какво ще правиш?
Погледнах телефона си и видях, че няма покритие.
— Трябва да се обадя на Шефър да уговоря срещата на местопрестъплението. Ще се обадя от телефона в кухнята. Ще се видим в стаята.
— Бъди мил с Пиер.
— Уи, уи.
Тя се прибра в стаята, а аз отидох в кухнята. Там кипеше трескава дейност и като че ли никой не ме забеляза или не му пукаше за присъствието ми, така че намерих сам закрепения на стената телефон и набрах номера на щатската полиция. Обади се дежурният сержант и ме остави на изчакване. В кухнята миришеше на пържени свински продукти и стомахът ми закъркори.
Отворих вестника на страницата с некролозите, но не видях Хари Мюлер. Може би бе прекалено рано за жалейка, а може и да не я бяха пуснали в „Таймс“. Проверих районния раздел, но не открих нищо за смъртта на Хари. Инцидент по време на лов в северната част на щата не е кой знае каква новина, но едва ли може да се каже същото за убийство на федерален агент.
Затова ФБР и местната полиция щяха да излязат с общо изявление, според което смъртта, изглежда, е настъпила при инцидент, но все още се води разследване. Всяка новинарска агенция, която се поинтересува от по-нататъшна информация, ще бъде помолена да задържи историята, за да не разстройва семейството и/или неволно да не подпомогне заподозрените. Обикновено с този номер можеш да си издействаш няколко дни.
Покрай мен мина една сервитьорка.
— Бъдете така добра да проверите кога ще сервират закуската на Кори. От Мохокската стая. А иначе не бих се отказал от сандвич с бекон и ръжен хляб.
— Сега ли?
— Да, моля. С кафе.
Тя забързано се отдалечи, а в слушалката се разнесе гласът на майор Шефър.
— Добрутро.
Едва го чувах от шума в кухнята.
— Добро утро — казах високо. — Кога ще ви е удобно да се видим на местопрестъплението?
— Елате в осем. Ще ви чакам в приемната.
— Благодаря. Нещо ново?
— Снощи говорих с доктор Глисън.
— Приятна дама.
— Каза, че малко сте прекрачили идентифицирането и отдаването на почит.
— Казах ви: тя ни показа следите от физически тормоз.
— Така ли? А докосвали ли сте някои от личните му вещи?
— Категорично не.
Не някои, а всички.
— Намерихте ли нещо, детектив?
— Не.
Само написаното в джоба на Хари и списъка с обаждания.
— Да сте вземали нещо?
— Не.
Само картата на Къстър Хил.
— Хората ми казват, че вие и жена ви изобщо не сте били записвани.
— Вижте какво, майоре, какво ще кажете от местопрестъплението да идем в моргата?
— Късно е. Федералните са отмъкнали тялото още снощи.
— Нали ви казах. Трябваше да действате бързо.
— Благодаря.
Сервитьорката постави поднос на тезгяха и каза:
— Закуската ви ще бъде сервирана в седем.
— Благодаря. И ако може, добавете малко от онези бисквити, които току-що извадиха от фурната.
— Как е Върха? — попита Шефър.
— Страхотно. Цялата пиячка е безплатна. Как вървят нещата с разрешителното за претърсване и наблюдение?
Отхапах голяма хапка от сандвича с бекон. Същински рай.
— Засега забравете за разрешителното. Снощи обаче започнах с наблюдението.
— Нещо да се е появило?
— Да. В осем и три вечерта два автомобила излезли от имота. Микробус форд на Къстър Хил Клуб и форд таурус на „Ентърпрайз“.
Прокарах бекона с глътка кафе.
— Накъде са тръгнали?
— Към летище Адирондак. Пътническият терминал е затворен по това време, така че оставили тауруса на паркинга на „Ентърпрайз“, пуснали ключовете в кутията, а после двамата шофьори се върнали с микробуса в Къстър Хил Клуб.
— Какво ви е заключението?
— Подозрително много ми прилича на връщане на кола под наем. Вие как мислите?
Майор Шефър имаше доста изкривено чувство за хумор.
— Проверете багажника за труп — казах. — Какъв е номерът на тауруса?
— Нямам го пред себе си.
Което бе любезен начин да каже: „А ти какво си направил за мен?“
— Видях един син таурус на „Ентърпрайз“, когато бях в Къстър Хил Клуб. — Казах му запомнения номер
