на автомобила. — Този ли е?
— Така ми се струва. Ще се обадя в „Ентърпрайз“ и ще разбера кой е наел колата.
Помислих си, че вероятно разполагам с тази информация от приятеля на Кейт Лари от „Ентъпрайз“, но премълчах.
— Добре. Нещо друго от наблюдението?
— Не. Какво точно очаквате?
— Не знам. Все пак искам да съм сигурен, че Мадокс е все още в имота си.
— Добре.
— И тъй, нека някой да ми се обажда по всяко време, когато видите нещо… задръжте за момент.
Някакво хлапе в психеделичната униформа на готвач се опитваше да привлече вниманието ми.
— Какво желаете?
— Трябва да ползвам телефона. Да направя една поръчка.
— Какво ще поръчвате? Бекаси ли? Аз съм шефът на бекасите. Кажете ми номера. Колко точно ще ви трябват?
— Телефонът наистина ми трябва, сър.
— Приятел, мъча се да спасявам света в момента. Изчакай малко. Използвам кухненския телефон — обясних на Шефър. — Ще се видим в осем.
Прекъснах връзката и подадох слушалката на готвача.
— Ако настъпи свършекът на света, ти ще си виновен.
Някакъв добре изглеждащ тип в ушит по поръчка бял костюм приближи и протегна ръка. Бях просто сигурен, че е френският готвач.
— Добро утро — каза той с френски акцент. Здрависахме се. — Вие сте мосю Кори, нали?
— Уи.
— О, говорите френски?
— Уи.
— Бон. Аз съм Анри, главният готвач. Трябва да ви се извиня най-искрено за горещите паленца.
Ако не на рецепта, на произношение поне го докарваше.
— Не се тормозете толкова, Хенри — казах.
— Все пак се тормозя. Затова специално за вас съм поръчал продуктите и ще сервираме паленцата довечера, в часа за коктейли.
— Страхотно. Обичам коричката да е малко препечена.
— Да, разбира се. — Той се наведе към мен и прошепна: — И аз ги харесвам много.
Вече бях сигурен, че се мъчи да ме хване за канарче.
— Няма да кажа на никого — обещах му. — Само не забравяйте горчицата. Е, чао засега.
— Искате ли да ви покажа кухнята?
Огледах се.
— Изглежда добре.
— Чувствайте се свободен да поръчате каквото ви хрумне.
— Страхотно. Преди малко си мислех за бекаси.
— О, изумително! Довечера ще има бекаси.
— Сериозно? Виж ти, виж ти. Май няма да е зле да си купя билет лотарията.
— Моля… О, разбирам.
Погледнах си часовника.
— Е, аз…
— Само един момент… — Той измъкна от джоба си един лист. — Това е менюто за довечера. Започваме с рагу с горски гъби, следва печено филе от арктическа пъстърва с пепернада и червен битер.
Мисля, че ще върви добре с калифорнийско шардоне. Нали? После е бекасът с етюве от тукашни зеленчуци и портвайн. Смятам, че към него ще върви френско каберне совиньон. Какво мислите?… Мосю Кори?
— Ъъъ… звучи като плезир.
— Добре. А накрая ще има дегустация на шоколад.
— Перфектен край.
— Разбира се, със сотерн.
— Че как иначе. Добре…
— Ще бъдете ли със съпругата си на обяд?
— Не, ще ходим на състезание с катерици. Благодаря за…
— Е, в такъв случай ще трябва да ви приготвя суха храна. Кога тръгвате?
— След двадесет минути. Не си правете труда…
— Настоявам. Кошницата за пикник ще е в колата ви. — Настоя отново да се ръкостиснем. Топло. — Въпреки различията помежду ни можем да си останем приятели. Нали?
По дяволите. Вече наистина се чувствах кофти заради антифренските си настроения.
— Заедно можем да сритаме няколко иракски задници. Нали?
Хенри не беше особено сигурен по въпроса, но се усмихна.
— Може би.
— Можем, разбира се. До скоро.
Докато вървях към изхода, чух Хенри да раздава заповеди да се подготви храна за пикник. „Само ми спести охлювите, ако обичаш“.
Върнах се в стаята и заварих Кейт да се гримира на тоалетната масичка.
— Да тръгваме. Трябва да сме в централата на щатската полиция в осем.
— Закуската е на масата. Какво каза майор Шефър?
— Ще ти разкажа по пътя. Къде ти е куфарчето?
— Под леглото.
Бръкнах под леглото, извадих куфарчето и започнах да прелиствам списъка на „Ентърпрайз“, докато стоях край масата и отварях кошничката с горещи бисквити.
— Какво търсиш?
— Масло.
— Джон…
— А, ето го.
— Кое?
— Договорът за наем на „Ентърпрайз“ с номера на колата, която видяхме в Къстър Хил Клуб. — Оставих листа на масата и намазах една бисквита.
— Кой е наел колата?
— Може да се окаже интересно…
— Кое?
— Името на човека. Руснак е. Михаил Путьов.
Тя се замисли.
— Не ми прилича на име на член на клуба.
— На мен също. Може пък Мадокс да кани старите си врагове от Студената война, за да си спомнят за славното време. — Все така прав, забодох вилица в омлета. — Ще закусваш ли, или ще продължаваш с боядисването?
Мълчание.
— Трябва да тръгваме.
Мълчание.
— Скъпа, мога ли да ти донеса сока, кафето и препечена филийка?
— Да, моля.
Още не съм съвсем добре трениран, но продължавам да се уча. Занесох сока, намазаната с масло препечена филия и кафето на тоалетната масичка.
— Имаш ли покритие?
— Не.
