— Пак трябва да звъня от кухнята.
— На кого?
— На някой, който да може да открие нещо за този руснак.
— Обади се в службата.
— Как ли пък не.
— Вече сме загазили, Джон — осведоми ме тя. — Разбираш го, нали?
— Виж сега как стоят нещата в реалния свят. Информацията е власт. Ако издадеш информацията, с която разполагаш, губиш възможността да се справиш с бедата, в която си изпаднал.
— А ето как стоят нещата в моя свят — отвърна Кейт. — Стой настрана от бедите.
— Мисля, че вече е прекалено късно за това, скъпа.
30
Върнах се в Голямата зала. Десетина души, сред които Синди и Сони, се бяха пръснали по големите маси и закусваха. Синди се усмихна и ми махна. Сони се оглеждаше за Кейт.
Влязох отново в кухнята. Същото хлапе беше отново на телефона и правеше друга поръчка.
— Хенри иска да те види. Веднага — казах му.
— Ъ?
— Телефонът ми трябва. Веднага.
Той ми се намуси, но все пак затвори и се махна. Младежите трябва да се учат на търпение и уважение към по-възрастните.
Намерих номера в списъка на мобилния си телефон и го набрах.
— Карнс Инвестигейтив Сървисиз — отговори познат глас.
— Мисля, че кучето ми е иракски шпионин. Можете ли да го проучите?
— Кой се обажда? Кори, ти ли си?
— Здрасти, Дик. Имам някакъв френски пудел, който всеки петък вечер се обръща към Мека и почва да вие.
Той се разсмя.
— Застреляй го това псе. Как я караш, човече?
— Страхотно. На Върха съм?
— На кой връх?
— О, това е мястото, където съм отседнал. На Саранак Лейк.
— На почивка ли?
— На работа. Как е Мо?
— Луда както винаги. Как е Кейт?
— Чудесно. Работим заедно.
Разменяхме си любезности около минута. Дик Карнс е бивш детектив от отдел „Убийства“ на НЙПУ и влизаше в моята Синя мрежа, която се стопяваше с всяка следваща година — момчетата се пенсионираха, преместваха се или умираха от естествена смърт — или, както Дом Фанели и шестима други мои познати, намериха смъртта си на поста си на единайсети септември.
Дик за кратко бе зачислен и към ФКТС, където бе получил достъп до най-строго секретни материали и бе научил как работят федералните. След като се пенсионира, започна да прави проверки за тях като независим сътрудник. След 9/11 тази индустрия се разрасна доста и сега той прави повече пари, отколкото когато беше ченге, при това само с половината от стреса. Браво на Дик.
Любезностите приключиха.
— Дик, трябва ми информация за един тип.
— Добре, но съм затънал до гуша в работа. Ще направя каквото мога. За кога ти е нужна?
— За днес на обед.
Той се изсмя.
— Имам десет проверки за ФБР и закъснявам с всички.
— Пиши ги всичките свръхсекретни и им прати сметката. Виж, засега ми трябва само малко официална информация и евентуално проследяване на малко телефонни разговори.
— До обед?
Забелязах, че някои от персонала като че ли проявяват интерес към разговора, и затова сниших глас.
— Възможно е да се окаже въпрос на националната сигурност.
— И се обаждаш на мен? Защо не накараш хората от твоята служба да го направят?
— Поисках, а те ме насочиха към теб. Ти си най-добрият.
— Джон, да не си пъхаш отново носа там, където не ти е работа?
Явно си спомняше как ми беше помогнал неофициално в случая „Полет 800“ и си мислеше, че отново съм започнал със старите си трикове. Така беше, но защо това трябва да е повод за тормоз?
— Ще съм ти ужасно задължен — казах му.
— Задължен си ми още от миналия път. А бе, какво стана всъщност с оня случай с Полет 800?
— Нищо. Готов ли си да записваш?
— Джон, върша тая работа, за да свързвам двата края. Ако ти помогна, може да се издъня, да ме уволнят или да ме арестуват.
— Името е Михаил — казах и го изговорих по букви.
Той въздъхна и го повтори буква по буква.
— Руснак?
— Възможно е. Фамилията е Путьов — отново го казах по букви и той го потвърди.
— Надявам се да разполагаш с нещо повече от това.
— Ще те улесня. Имам договор за наем на кола и освен ако не се е представил с фалшива самоличност, разполагам с всичко, което ти трябва.
— Добре. Дай го насам.
Прочетох му цялата необходима информация от договора с „Ентърпрайз“, в това число адреса на Путьов — Кеймбридж, Масачузетс.
— Добре, би трябвало да е лесно — каза Дик. — С какво се е захванал този тип? И ти защо се интересуваш от него?
— Не зная с какво се е захванал, но трябва да зная по какъв начин свързва двата края.
— Това върви с основния пакет. Къде да пратя сметката?
— На бившата ми жена. — Дик не се нуждаеше от други причини, за да помогне на бивш събрат по униформа, но все пак реших да го мотивирам отвъд момента с националната сигурност. — Помниш ли колегата ми от Федерал Плаза двайсет и шест? Хари Мюлер?
— Да… пенсионирал се от полицията… споменавал си.
— Точно. Е, мъртъв е. Умрял е тук, около Саранак Лейк. Може да видиш некролог или съобщение във вестниците и сигурно ще пише, че е станал жертва при злополука по време на лов. Само че е бил убит.
— Боже… Хари Мюлер? Какво е станало?
— Точно това искам да разбера.
— И този руснак е замесен ли?
— Замесен е с типа, когото подозирам в убийството.
— Добре… значи… до обед, нали? Как да се свържа с теб?
— Покритието в района е лошо. Ще ти се обадя. Бъди на линия.
— Абсолютно.
— Благодаря. Много поздрави на Мо.
— Всичко хубаво на Кейт.
Затворих и излязох от кухнята. Трябваше да намеря по-добро място, откъдето да действам по случая.
Прекосих Голямата зала, минах през ротондата и излязох навън. Кейт чакаше в колата, седнала зад волана.
