Потеглих обратно към центъра на града.
— Всъщност наемането на кола не отнема чак толкова време — отбеляза Кейт.
Май усещах накъде бие.
— Не, особено ако не искам копие от всичките им договори за последните четири дни.
— Да не говорим пък колко време можеш да спестиш, като не се заяждаш с жената от офиса.
По дяволите. Бяхме затънали до гуша, някакъв мегаломан се канеше да започва Трета световна война или нещо такова, а тя ми трие сол на главата, задето съм си позволил малко майтап на гишето на „Херц“ преди сума ти време. Добре де, вчера. Отказах да участвам в играта и запазих мълчание.
— Нали се сещаш, вече не си сам — информира ме тя.
И тъй нататък.
Стигнахме центъра и спрях до едно кафене.
— Искам кафе.
— Джон, сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
— Да. Отивам да си взема кафе. Ти искаш ли?
— Отговори на въпроса ми.
— Зная какво правя.
— Какво правиш?
— Не зная.
— Колко дълго ще го правим това?
— Докато не разрешим случая или докато колегите ни не ни пипнат. Което стане първо.
— Е, мога да ти кажа кое ще стане първо.
— Кафе?
— Черно.
Слязох от колата и влязох в кафенето — нормално заведение, а не „Старбък“, където щеше да ми се наложи първо да посетя банкомата.
Поръчах две черни на явно отнесената млада дама зад щанда и докато тя водеше душевна битка с поръчката ми, забелязах край вратата стойка с брошури и безплатни диплянки. Взех петнайсетина и ги напъхах по джобовете си.
Кадетката зад тезгяха се опитваше да отгатне как точно работи машината.
— Трябва да проведа градски разговор. Мога ли да ползвам мобилния ви телефон?
— Ъ?
Кафето излезе долар и половина. Дадох й петачка.
— Задръжте рестото за разговора.
Тя ми подаде телефона си и набрах номера на Върха.
— Върха — отговори Джим. — Какво обичате?
— Обажда се господин Кори. Някакви съобщения за мен или за съпругата ми?
— Добро утро, господин Кори. Харесва ли ви престоят при нас?
— Джим, това са най-добре похарчените дванайсет стотачки на нощ. По-добре е дори от кабаретата във Вегас.
Джим за момент изгуби дар слово, но все пак успя да измрънка:
— Има две съобщения за вас. И двете са от господин Грифит. Желае да му се обадите. — Даде ми номера на господин Грифит. — Ще вечеряте ли при нас днес?
— Че как ще пропусна бекаса на Хенри? Направи ми една услуга. Обади се на Сони и му напомни, че е обещал да ми услужи със сако и вратовръзка. Става ли?
— Да, сър. Сигурно говорите за господин Демот от Наблюдателницата.
— Да. Занеси дрехите в стаята ми. Добре, ще се видим на коктейла. Хенри ще сервира печени паленца.
— Да, сър. Чух.
Затворих и подадох телефона на мацката, която май го взе за подарък. Поне нямаше да се тревожа, че ще си спомни нещо, ако федералните довтасат и започнат да задават въпроси.
Излязох. В главата ми се въртяха две мисли. Едната бе да престана с безразсъдството и егоизма и да помисля за кариерата на Кейт, да ида при Грифит и да изпея всичко, включително ГНУ, ЯДРО и СНЧ, с надеждата, че от ФБР ще се сетят какво готви Мадокс, преди да е станало прекалено късно.
Другата бе, че не бива да правя подобно нещо. И причината за това бе, че случаят беше много странен и вече нямах доверие на никого. С изключение на Кейт естествено, която ми се падаше съпруга, партньор, адвокат, пряк началник и агент на ФБР — всичко това без определен ред.
И макар дай вярвах, с Кейт човек никога не може да е сигурен какво ще стане в следващия момент.
Залагах съпругата и партньора си.
35
Върнах се в колата и й подадох кафето и купа диплянки и брошури.
— Трябва да отседнем някъде, и не в Потсдам.
— Може би няма да е зле да идем в Канада и да поискаме убежище.
— Радвам се, че си запазила чувството си за хумор.
— Не се шегувах.
Отпих от кафето и подкарах през центъра на Потсдам. Кейт прелистваше печатните материали. Казах й за обаждането ми до Върха.
— Много скоро Грифит ще поиска от щатската и местната полиция да започнат да ни издирват. А може и вече да го е направил. Мисля обаче, че можем да останем с една крачка пред него.
Кейт изглеждаше толкова погълната от местната литература, че като че ли не ме чу.
— Това може да се окаже добро място за къща. Средната цена е шейсет и шест хиляди и четиристотин долара.
— Скъпа, за момента просто търся място за пренощуване.
— Средният годишен доход на домакинство е тридесет хиляди седемстотин осемдесет и два долара. Колко е инвалидната ти пенсия?
— Скъпа, намери къде да отседнем.
— Добре… — Тя прелисти няколко брошури. — Има един добре изглеждащ пансион…
— Никакви пансиони.
— Изглежда сладко. А и е изолиран, ако търсим подобно нещо.
— Търсим.
— Намира се на територията на някогашните конюшни на университета „Сейнт Лорънс“. „Предлага уединеност в класическо провинциално имение“ — прочете тя.
— Колко струва това класическо провинциално имение?
— Шейсет и пет долара на нощ. Може обаче да се наеме и къщичка за седемдесет и пет.
— Във Върха толкова плащахме на час.
— И продължаваме да плащаме.
— Да. Накъде?
Тя хвърли поглед към брошурата.
— Трябва да тръгнем по шосе 11.
Започвах втората си обиколка на центъра на Потсдам и вече го познавах добре. Стигнах до едно кръстовище с много табели и скоро вече излизахме от града по шосе 11.
— Познавам момчета от отдел „Бегълци“, според които бегълците като че ли винаги се забавляват, докато се мъчат да избегнат залавянето. Висок адреналин, използваш находчивостта си, все си на педал…
— Има ли спортен магазин в Кантън?
Тя мълчаливо прелисти пътеводителя.
— Има реклама на магазин за спортни стоки.
— Добре.
