Продължихме да пътуваме в мълчание.
— Завий тук по шосе 68 — каза тя след десетина минути. — И се оглеждай за „Пансионът на Уилма“.
— Може и ние да си отворим пансион. Ти ще готвиш и ще чистиш. Аз ще стрелям по пристигащите гости.
Отговор нямаше.
Видях знака на Уилма и отбих по чакълен път, минаващ през хълмисти поля с вечнозелени растения. Пред нас се виждаше къща в стил Кейп Код със зимна веранда.
Спрях колата, слязохме и се качихме на верандата. Погледнах назад към магистралата — едва се виждаше.
— Става ли? — попита Кейт.
— Идеално. Прилича на място, където биха отседнали Бони и Клайд.
Тя натисна звънеца и на вратата се появи господин на средна възраст.
— Добре дошли!
— Бихме искали да наемем стая за през нощта — каза Кейт.
— Значи сте дошли точно където трябва.
Явно това беше местен лаф. Сигурно ще го чуеш и ако идеш в болницата за спешна операция на апендикса.
Влязохме в малката рецепция във фоайето и съдържателят, казваше се Нед, обяви:
— Можете да избирате. Две стаи на горния етаж или две къщички.
— Избираме къщичка — казах.
Той ни показа две снимки.
— Това е Езерната къща — до едно езерце е. А тази тук е Полската къща.
Полската къща подозрително много приличаше на яхър.
— Мисля да се спрем на Езерната къща. Джон?
— Аз не се забавлявам. А ти?
— Ами… да. Игра е. Игрите винаги са забавни.
Тя не коментира думите ми.
— Пансионът е на петнайсет километра оттук, край Кантън.
— Кантън е в Охайо.
— Може да са го преместили. А може пък, Джон, да има и Кантън, Ню Йорк.
— Ще видим — казах. Продължихме по шосе 11.
Кейт отново се задълбочи в рекламните брошури.
— В района има много колежи, така че процентът на завършилите колеж е по-висок от средния за страната.
— Образованият ти задник направо може да измръзне тук.
— Средната температура през януари е минус три градуса. Не е чак толкова зле.
— Кажи ми го пак през януари.
— Можем да прекарваме зимата при родителите ти във Флорида.
— Предпочитам бялата смърт. — Часовникът на таблото показваше 11:47. Трябваше да се обадя на Дик Карнс възможно най-рано след пладне.
Пътят бе доста оживен и минаваше през открит район, ферми и селца. Определено бяхме напуснали планинския район на Адирондак и се намирахме в равнините на Големите езера. В Божията страна, където мечките бяха повече от хората и движението бе слабо, двамата с Кейт щяхме да се набиваме на очи. Тук се смесвахме с обичайното население. Стига да си държах голямата уста затворена.
Хюндайчо се държеше добре, но ми се искаше да беше машина с двойна предавка в случай, че ни се наложи да разбием оградата на Къстър Хил в някой момент. Довечера например.
— Колко патрона имаш? — попитах Кейт.
Тя не отговори.
— Кейт?
— Два резервни пълнителя в куфарчето.
Аз имах един пълнител във вътрешния джоб на якето. Никога не нося достатъчно муниции. Може би ако имах куфарче или чанта, щях да мъкна повечко пълнители.
— Точно така. Има ли телефони в тези къщурки?
Нед се изсмя.
— Разбира се. Даже и електричество има.
Искаше ми се да му кажа, че току-що идваме от луксозен курорт без телевизия и телефони услуги, но нямаше да ми повярва.
— Езерната къща има кабелна телевизия и видео, както и връзка с интернет.
— Сериозно? А да не би случайно да мога да използвам или наема един лаптоп?
— Ще ви дам един безплатно, но искам да ми го върнете до шест и половина. Тогава жената влиза да си проверява търговете. Купува боклуци, после ги продава на електронния битак. Казва, че прави пари, ама не ми се вярва.
Ако не се опитвах да се покрия, щях да му кажа, че най-вероятно жена му се чука с местния компютърджия. Но вместо това просто се усмихнах.
Платих в брой, което Нед оцени по достойнство и сметна, че не му трябват документи за самоличност или гаранция. Даде ми лаптопа си, който струваше към хилядарка. Зачудих се, както е тръгнало, дали да не си направя устата и за един стек бира, но не ми се искаше да злоупотребявам с гостоприемството му.
Нед ни даде ключа, съобщи ни някои основни правила и ни упъти към Езерната къща.
— Давайте право напред.
„Право напред“ можеше да ме отведе в кухнята му, но той май искаше да каже първо да се качим в колата.
— Виждаш ли колко приятни и доверчиви са хората тук? — попита Кейт, след като излязохме.
— Май съм си изгубил портфейла. Или пък тоя тип ми го сви?
Тя не обърна внимание на думите ми и продължи:
— В точно такава обстановка израснах в Минесота.
— Е, добре са се справили. Дай обаче да обсъдим преселването си по-късно.
Дадох право стотина метра и се озовахме при дъсчена къщичка до малко езерце.
Кейт си взе куфарчето и влязохме. Беше доста сносна постройка, с комбинирана дневна, спалня и кухня, украсена в еклектичен стил. Отзад се излизаше на зимната веранда, която гледаше към езерцето. Надявах се някъде да има и вътрешна баня.
Кейт инспектираше кухнята.
— Какво има в хладилника? — попитах.
Тя го отвори.
— Електрическа крушка.
— Обади се на румсървиса.
Тя отново ме пренебрегна и намери банята.
Отидох до телефона на писалището и се обадих на Дик Карнс за негова сметка.
Той прие обаждането, но попита:
— Защо аз трябва да плащам?
— В пандиза съм и вече използвах безплатния си разговор, за да се обадя на букмейкъра си.
— Къде си? Коя е тая Уилма, дето ми се изписва?
— Жената на Нед. Справи ли се?
— С кое? А, с Пушкин. Руски писател. Мъртъв. Няма повече информация.
Очевидно предпочиташе да ме дразни пред това да си товари сметката.
— Стига, Дик. Важно е.
— Добре. Готов ли си да записваш?
— Задръж малко.
Кейт беше излязла от банята и придърпа стола от кухнята до бюрото.
