— Включвам на спикърфон — казах, натиснах копчето и затворих слушалката. — Кажи здрасти на Кейт.
— Здрасти, Кейт.
— Здрасти, Дик.
— Радвам се, че си с Джон и го пазиш да не загази.
— Опитвам се.
— Разказвал ли съм ти за оня случай, когато…
— Дик — намесих се. — Графикът ни е натоварен.
— Моят също. Добре, готови ли сте?
Кейт извади бележника и химикалка.
— Давай.
— Добре. Путьов, Михаил. Роден на осемнайсети май четиридесет и първа в Курск, Русия, Съюз на съветските социалистически републики. Баща му починал през четиридесет и трета. Капитан от Червената армия, убит в сражение. Майката е покойница, няма друга информация. Обектът е завършил… не мога да произнеса тия шибани руски думи…
— Давай буква по буква.
— Добре.
Съобщи ни къде е учил Михаил Путьов и очите ми се изцъклиха, когато каза:
— Завършил е Ленинградския политехнически институт със специалност ядрена физика. А по-късно бил разпределен в… какво е това, по дяволите?… Курчатов? Да, института „Курчатов“ в Москва… Пише, че това е един от най-големите съветски ядрени центрове и че този тип е правил проучвания там.
Не коментирах, но с Кейт се спогледахме.
— Това ли търсехте? — попита Дик.
— Какво друго има?
— Е, после е почнал работа във фабрика за борш. Пускал е нарязани картофи в казана.
— Дик…
— Работил е за съветската ядрена програма някъде в Сибир… — каза ни буква по буква името на някакъв град или обект. — Това като че ли е секретно, тъй като от седемдесет и девета до разпадането на Съветския съюз през деветдесет и първа няма много информация.
— Добре… Колко достоверна е тази информация.
— Една част взех направо от ФБР. Путьов е в списъка им за наблюдение. По-голямата част получих от биографията му, която е качена в сайта на работното му място.
— А то е?
— Масачузетския технологичен институт. Преподавател е там.
— Какво преподава?
— Не е история на Русия.
— Ясно…
— Събрах няколко неща за него от пуснати в Мрежата научни статии. Доста е уважаван.
— Заради какво?
— Някакви ядрени гадости. Не зная. Да не искаш да чета статиите?
— Ще ги погледна после. Друго?
— Изкарах късмет с клона на ФБР в Бостън. Там намерих един тип, за когото зная, че обича да дърдори неофициално. Та той ми каза, че Путьов попаднал тук през деветдесет и пета в рамките на постсъветската ни програма за настаняване, целяща да неутрализираме някои от тези свободно блуждаещи ядрени таланти, преди да се продадат на някой, който ще им предложи по-висока цена. Така е получил преподавателското място в Масачузетс.
— Можели са просто да го очистят.
Дик се изхили.
— Вярно, би излязло по-евтино. Купили са му апартамент в Кеймбридж и той продължава да цица парички от Чичо Сам. Направих му една бърза кредитна проверка. Никакви финансови или кредитни проблеми, което, както знаем, елиминира половината от мотивите за половината незаконни гадости, случващи се по света.
— Ясно.
Тревожеше ме обаче другата половина — онези мотиви за незаконна дейност, които можеха да се окажат неустоими за един петролен милиардер. Като властта например. Славата. Или отмъщението.
— Защо е в списъка за наблюдение на ФБР? — попита Кейт.
— Човекът от Бостън ми каза, че такава била стандартната процедура за лица като него. Бюрото не разполага с никакви негативи по негов адрес. Задължават го обаче да ги уведомява, когато напуска района, защото, както каза онзи, с когото говорих, Путьов е ходещ мозък, пълен с неща, които не бива да се предават на никоя страна, разработваща своя незаконна ядрена програма.
— Информирал ли е клона в Бостън, че напуска града? — попитах.
— Не зная. Не питах. Изкарах късмет, че онзи се съгласи да говори с мен неофициално. Въпросите ми се ограничаваха до събирането на общи сведения.
— Жена? Деца? — попита Кейт.
— Двама пораснали синове, също докарани тук в рамките на програмата. Чисти са. Жена му, Светлана, не я бива много с английския.
— Разговаря ли с нея? — попита Кейт.
— Да. Обадих се у тях. Преди това обаче звъннах в кабинета му в МТИ. Секретарката му, госпожица Крабтрий, каза, че й пратил имейл в събота, че ще отсъства за уикенда и няма да се появява до вторник — тоест до днес. Все още обаче го нямало и никой не е чувал за него. Предполагам, че е там, където сте и вие — добави Дик. — Нали?
— Не знаем.
Странно. Беше отменил полета си за Бостън в 12:45, но не се беше обадил в кабинета си или в авиокомпанията да си запази място за следващия самолет, който, доколкото си спомнях, щеше да е утре сутринта в 9:55. Нямаше да се прибира в града и с колата, тъй като тя бе върната.
— Секретарката беше ли притеснена? — попита Кейт.
— Не знам. Говореше служебно и нямах причина да я натискам. Затова се обадих на Светлана и тя ми каза: „Той не къща“. Питам я: „Кога бъде къща?“, тя ми отговаря: „Втоорник“, аз казвам: „Днес е втоорник“, а тя ми казва: „Обиди пак“ и затваря.
— Обиди пак?
— Сигурно значи „обади се пак“ на руски. Така че й звъннах преди двайсетина минути и казах: „Трябва да се свържа с Михаил. Спечели един милион долара от лотарията на «Рийдърс Дайджест» и трябва да си вземе наградата и парите“. А тя ми отговори: „Града? Каква града?“ Та значи този тип е изчезнал?
— Може би. Нещо друго?
— Не. Това е в основната безплатна встъпителна оферта.
— Намери ли номера на мобилния му телефон?
— Питах Светлана и секретарката. Не ми го дадоха, но се обзалагам, че са му се обадили веднага след това.
— Ясно. А пита ли телефонната компания? Или клона на ФБР в Бостън?
— Ще пробвам телефонната компания. Но няма да звъня отново на източника от ФБР. Започна да става любопитен. Трябва да го оставим на мира, освен ако не искаш да се забъркаш в някоя каша.
— Добре, остави го на мира.
— Кейт, защо аз? — попита той. — ФКТС си има свои компютри, телефони и досиета.
Тя ме погледна и каза:
— Приятелят ти си е измислил една теория и…
— Ясно. Каза ли му, че трябва да играе в екип?
— Споменах му на няколко пъти.
Вече губех търпение.
— Е, като го уволнят, ще го взема на половин работен ден.
