— Тревожа се за теб. Ти не си момичето, с което израснах. Гейтс и Уестфийлд убиха твоята жизненост. Когато бяхме деца, ти подхващаше битки със снежни топки с най-силните момчета. Днес се държиш така, сякаш се страхуваш от всичко на този свят. Даже когато вършиш такова чудесно нещо, като посещаваш миньорските лагери, преоблечена като вехтошарка, го правиш тайно. О, Хюстън!…
Тя прекъсна, когато на вратата се почука.
— Мис Хюстън, доктор Леандър Уестфийлд е тук.
— Да, Сюзън, веднага слизам долу. — Хюстън приглади гънките на роклята си. — Съжалявам, че ме намираш променена в неизгодна за мен светлина — каза тя упорито. — Но въпреки това моето сърце ми казва да се омъжа за Леандър, защото го обичам. — С тези думи тя прошумя през стаята и тръгна надолу.
Хюстън стори всичко възможно да изгони думите на Блеър от съзнанието си, но това не й се удаваше. Изглеждаше разсеяна, когато поздрави Леандър, и смътно дочу, че двамата с Блеър спорят за нещо. В действителност чуваше само своите собствени мисли. Блеър беше нейна сестра-близначка. Двете бяха по- близки, отколкото нормалните братя и сестри, и загрижеността на Блеър беше искрена. Но как би могла Хюстън изобщо да помисли, че не бива да се омъжва за Леандър?
Когато беше на осем години, младият Уестфийлд реши да стане лекар-хирург, който ще спасява живота на хората. Запозна се с Хюстън, когато беше дванадесетгодишен. Тогава вече четеше специална литература, която взимаше назаем от един братовчед. Хюстън също реши да разбере какво е необходимо за жената на един лекар.
Никой от двамата не се отказа от своето решение. Лий отиде в Харвард да следва медицина, след това замина за Виена, за да специализира; Хюстън от своя страна отиде във Вирджиния, а след това в Швейцария за съответното обучение.
Хюстън и днес потръпваше при спомена какви бурни спорове имаха с Блеър относно училищата, в които искаха да учат.
— Ти си съгласна да се откажеш от завършването на нормално училище, само и само да се научиш как се подрежда маса или как да се разхождаш из стаята с петметров шлейф зад гърба си, без да паднеш на носа си! — викаше Блеър.
Блеър отиде във Васар, после във висшето медицинско училище, докато Хюстън посещаваше пансиона на мис Джоунс за млади дами, където премина тригодишно строго обучение по най-различни предмети. Те се простираха от основните положения при подреждането на цветята до високото изкуство как да се попречи на мъжете да се препират на масата за вечеря.
Лий пое ръката й, за да й помогне да се качи в кабриолета.
— Днес си хубава както винаги — пошепна той в ухото й.
— Лий — каза Хюстън, — смяташ ли, че ние… че ние сме интересни един за друг?
Той с усмивка плъзна поглед по тялото й, вгледа се изпитателно в силно пристегнатата рокля, която прилепваше плътно до гъвкавата й талия, и промълви:
— Хюстън, намирам, че си омайващо красива.
— Не, аз имам предвид дали ние двамата ще имаме достатъчно теми за разговор…
Той изненадано вдигна вежди.
— Мисля, че е цяло чудо, дето изобщо мога да говоря, когато съм близо до теб — отговори той, докато й помагаше да се настани върху седалката на кабриолета. След това потегли с двете сестри надолу към центъра на Чандлър.
ГЛАВА ВТОРА
Чандлър в Колорадо беше малък град, само с осем хиляди жители, но богатствата му — въглища, говеда, овце и пивоварната на мистър Гейтс — го правеха процъфтяващо градче. Вече разполагаше с електричество и телефонна мрежа, а тъй като през него минаваха три главни направления на железопътната линия, оттук удобно можеше да се стигне до по-големите градове — Колорадо Спрингс и Денвър.
Единадесетте сгради, от които се състоеше центърът на града, представляваха все нови здания, строени е камъни от каменоломните на Чандлър. Тези сиво-зелени камъни често бяха изкусно издялани и от тях се оформяха предпочитаните орнаменти за зданията във викториански стил от западен тип.
Къщите, разпръснати в околностите извън центъра на града, бяха смесица от различни стилове. В северния край на селището, на един малък хълм, се издигаше домът на Джейкъб Фентън — голяма тухлена постройка във викториански стил, до преди няколко години най-голямата къща на града.
В западния край, само на няколкостотин метра от вила Фентън, върху подравненото било на един хълм, смятан от жителите на града за част от Скалистите планини, се намираше къщата на Кен Тагърт. Беше толкова грамадна, че цялата вила Фентън би могла да се побере във винарската й изба.
— Градът все още ли се стреми да разгледа къщата отвътре? — запита Блеър сестра си и посочи с глава към хълма, където къщата едва се виждаше зад дърветата. Но дори това, което надничаше между короните от листа, беше достатъчно огромно, за да се види почти от всяка част на града.
— Целият град — отговори с усмивка Хюстън. — Но когато мистър Тагърт пренебрегна всички покани и от своя сгряна не изпрати нито една, хората започнаха да разпространяват какви ли не слухове за него. Боя се, че повечето не отговарят на истината.
— Не съм толкова сигурен, че всичко, което хората разправят за него, са само слухове — намеси се Леандър. — Джейкъб Фентън например ми разказа…
— Фентън! — избухна Блеър. — Фентън е лъжлив, лицемерен…
Хюстън престана да слуша, облегна се на седалката и погледна през задното прозорче на гюрука към къщата, която се извисяваше над града. Лий и Блеър спореха както обикновено, докато файтонът беше спрял пред релсите на новия конски трамвай, за да пропусне едно от тези модерни за времето си превозни средства. Тя нямаше представа, дали историите, които се разправяха за мистър Тагърт, са верни или не, но според нея къщата, построена за него, превъзхождаше по красота всичко, което беше виждала досега.
Никой в Чандлър не знаеше много за мистър Тагърт. Преди пет години повече от сто строителни работници бяха пристигнали от изток с товарен влак, пълен с материали. И само след няколко часа бяха започнали да строят онова, което някога щеше да се превърне в къща.
Разбира се, всеки беше любопитен — всъщност много повече от любопитен. Чуха се приказки, че никой от строителите не си е платил дори едно ядене, защото жените на Чандлър ги хранели богато, опитвайки се да изкопчат нещо за собственика на къщата. Но всичките им старания се оказали напразни. Никой от работниците не знаел кой е наредил да се построи къщата и защо е трябвало да бъде построена точно тук, в най-забутания ъгъл на Колорадо.
Три години бяха необходими, докато къщата бъде завършена. На хълма изникна прекрасно бяло здание във формата на подкова и с покрив от червени керемиди. Големината й беше неизчерпаема тема за разговори сред повечето жители на града. Един собственик на магазин на главната улица прецени, че всички хотели на Чандлър биха могли да се поберат в партера на тази грамадна сграда, а като се вземеше предвид, че Чандлър беше най-важният транспортен възел между севера и юга на Колорадо и имаше доста хотели, човек просто занемяваше от страхопочитание пред такава чудовищна къща.
След завършването на строежа в течение на цяла година пристигаха товарни вагони със сандъци, които се пренасяха с каруци нагоре по хълма. По тях бяха налепени етикети от Франция, Англия, Испания, Португалия и други отвъдокеански страни.
Само собственикът оставаше невидим.
После един ден от влака слязоха двама мъже — и двамата с високи, внушителни фигури, но единият беше рус и с приятна външност, докато другият имаше тъмни коси, брада и мрачно изражение на лицето. И двамата носеха обичайната униформа на миньорите — дочени панталони, сини ризи и тиранти. Когато тръгнаха по улиците на града, жените започнаха да прибират полите си, за да не се докосват до тях.
Тъмнокосият отиде право в дома на Фентън и всеки предположи, че си търси работа в мините, които бяха собственост на Фентън. Вместо това непознатият само каза:
— Е, Фентън, аз се върнах. Харесва ли ти моята къща?
Чак след като обходи целия град, изкачи се на хълма, отключи входната врата и прекрачи прага на
