грамадната къща, хората проумяха какво е искал да му каже.
След това, в продължение на половин година, по думите на мистър Гейтс, Чандлър се превърна в арена на бойни действия. Вдовици, госпожици и майки на млади момичета, които бяха прибирали полите си далеч от неговата близост, сега тръгнаха в атака за ръката на този мъж, стремейки се да го заведат пред олтара. От Денвър пристигаха с дузини шивачи и шивачки.
За една седмица жените успяха да научат името му и от този момент нататък започна обсадата на мистър Тагърт. Някои от опитите да се привлече вниманието му бяха съвсем тривиални: изненадващо много жени падаха в несвяст в непосредствена близост до него.
Имаше обаче и по-добри хрумвания. В това отношение първа награда заслужи Кери Джонсън, вдовица в напреднала бременност, която се спусна с въжена стълба от покрива до спалнята на мистър Тагърт и получи първите си родилни болки в неговото легло. Надяваше се, че той ще й помогне да роди бебето си, при това, разбира се, ще се влюби страстно в нея и ще я помоли да стане негова жена. Обаче Тагърт в този момент не се намираше в къщата и цялата помощ, която получи вдовицата по време на раждането, се ограничи до една перачка, която случайно минаваше в това време покрай спалнята.
След шест месеца, през които жените в града извършиха какви ли не лудости, без да постигнат успех, всички започнаха да говорят, че гроздето е кисело. Коя би поискала мъж, който дори не знае да се облече като хората, макар че е безбожно богат? Ами граматиката му — и последният каубой говореше и пишеше по-добре от него!
Някой изнамери бивш слуга на Джейкъб Фентън, който помнеше, че Кен Тагърт някога е бил конярче при господаря му, после се влюбил в дъщерята, красавицата Памела и Фентън го прогонил от своите владения. Разбира се, с пълно право!
Това отново създаде повод за клюки. Всъщност за какъв се смяташе този Тагърт? Какво право имаше изобщо да построи тази парвенюшка, ексцентрична къща толкова нависоко, че цялото мирно и красиво градче Чандлър да бъде принудено да я гледа? Нима възнамеряваше да си отмъсти на почитания от всички Джейкъб Фентън?…
Жените отново започнаха да прибират полите си, когато Тагърт минаваше покрай тях.
Само че той, изглежда, не ги забелязваше. Стоеше си в къщи и само веднъж седмично слизаше в града със стария си файтон, за да си купи хранителни продукти. Понякога с влака в Чандлър пристигаха мъже, запитваха как да стигнат до неговата къща и още преди залез слънце отново напускаха града. Като се изключат тези чужденци, от голямата къща влизаха и излизаха само Тагърт и мъжът, когото той наричаше Идън и който почти никога не се отделяше от него.
— Тази къща е мечтата на Хюстън — обади се Леандър, когато конският трамвай премина, и по този начин я върна към действителността. Междувременно двамата с Блеър бяха приключили — или прекъснали — спора си и Лий добави със снизходителна усмивка: — Ако Хюстън нямаше мен, тя вероятно щеше да се присъедини към войнствената армия жени, които се бият за Тагърт и неговата голяма къща.
— С удоволствие бих разгледала къщата отвътре — отговори тя с по-голяма възбуда, отколкото би желала да покаже. А после, за да прикрие смущението си, добави: — Можеш да ме оставиш пред магазина на Уилсън, Лий. Ще се срещнем след час при Фаръл.
Едва я беше оставил пред магазина, когато тя установи колко облекчена се чувства, че не трябва повече да търпи снизходителните му насмешки.
Магазинът на Уилсън беше един от четирите големи магазина на Чандлър, където освен хранителни стоки можеха да се намерят всякакви неща за всекидневна употреба, събрани под един покрив. Повечето хора правеха покупките си в новия и доста по-модерен магазин на Феймъс. Но мистър Уилсън се познаваше още с бащата на Хюстън.
Покрай стените бяха наредени шкафове от орехово дърво със стъклени витрини, а между тях — маси с мраморни плотове, върху които бяха изложени най-различни стоки. Зад едно писалище седеше Дейви Уилсън, синът на мистър Уилсън, отворил пред себе си търговска книга; но днес автоматичната му писалка не се движеше.
Нито тримата клиенти, нито четиримата продавачи се помръдваха от местата си. Цареше неестествена тишина. Хюстън веднага откри причината за това необичайно затишие: пред една от масите със стоки стоеше Кен Тагърт, обърнал гръб на малкото хора в магазина.
Хюстън отиде на пръсти до една витрина и започна да разглежда лечебни микстури с най-различно предназначение, от които нямаше никаква нужда, но усещаше, че обстановката е напрегната.
— О, мамо — проплака с пискливия си глас Мери-Алис Пендъргаст. — В никакъв случай не мога да нося такова нещо; в него ще изглеждам като годеница на някакъв си миньор. Хората ще си помислят, че съм едно нищо… Нещастна слугиня или миячка на чинии, която си придава важност. Не, мамо, не, невъзможно е да облека такова нещо!
Хюстън усети, че в душата й се надига гняв. Тези две жени искаха да засегнат мистър Тагърт. Тъй като той не обръщаше внимание на жените в града, те явно смятаха, че е дошло времето по свой начин да му отмъстят. Хвърли поглед към него и видя лицето му в едно рекламно огледало зад щанда със стоки. Наистина, брадата го покриваше почти изцяло, но очите оставаха свободни и по отвесната бръчка над тях Хюстън разбра, че много добре беше схванал злостните дребнави забележки на Мери-Алис и е ужасно ядосан.
Бащата на Мери-Алис беше душа-човек, мек като зайче, но Хюстън имаше опит със своя втори баща и много добре знаеше какво говорят и вършат кротките мъже в раздразнено състояние. Не познаваше мистър Тагърт, но усети, че в тъмните му очи се надигат буреносни облаци.
— Мери-Алис — каза Хюстън, — как се чувстваш днес? Изглеждаш ми малко бледа.
Мери-Алис вдигна изненадано очи, сякаш чак сега я беше забелязала.
— Защо питаш, Блеър-Хюстън? Чувствам се чудесно. Нищо ми няма.
Хюстън разглеждаше някаква бутилка с еликсир, стимулиращ дейността на черния дроб.
— Само си помислих, че пак би могла да припаднеш — каза язвително тя и пронизващо изгледа приятелката си. Тази млада дама два пъти беше припадала в присъствие на Тагърт, само осем дни след пристигането му в града.
— Как можеш!… Какво си позволяваш! — изсъска Мери-Алис.
— Ела, дете — обади се майка й и я побутна към вратата. — Вече ще знаем къде да търсим приятелите си.
Когато Мери-Алис и майка й напуснаха магазина, Хюстън веднага съжали за остротата си. По-късно трябваше да им се извини. Бързо нахлузи ръкавиците си и също се насочи към изхода. Хвърли последен поглед в посока към мистър Тагърт и видя, че той я наблюдава в огледалото. В същия миг той се обърна.
— Вие сте Хюстън Чандлър, ако не се лъжа?
— Да, това съм аз — отговори хладно тя. Нямаше никакво намерение да започва разговор с мъж, когото не познаваше. Какво, за Бога, я беше подтикнало да вземе страната на този чужд за нея човек, когото виждаше за пръв път в живота си?
— Защо онази жена ви нарече Блеър? Това не е ли сестра ви?
На няколко крачки зад тях Дейви Уилсън дискретно се изкашля. Освен Хюстън и Кен в магазина бяха останали само четиримата продавачи, които изглеждаха приковани към местата си.
— Сестра ми и аз сме еднояйчни близначки и понеже никой не може да ни различава, целият град ни нарича Блеър-Хюстън. А сега ви моля да ме извините, сър… — Тя отново се насочи към вратата.
— Не приличате на сестра си. Вие сте много по-красива от Блеър.
Хюстън спря насред път и смаяно го изгледа. Никой досега не беше успял да ги различи! Но бързо преодоля моментното си слисване и продължи към изхода на магазина.
Ала когато докосна бравата на вратата, Тагърт се втурна напред и я сграбчи за ръката.
Хюстън през целия си живот беше живяла в град, който гъмжеше от миньори, каубои и хора с професии, за съществуването на които не би трябвало дори да подозира. Много жени, когато отиваха да пазаруват, вземаха със себе си хубав здрав чадър, който не се чупеше толкова лесно, когато го стоварваха върху главата на някой мъж. Но Хюстън умееше като никоя друга да поглежда мъжете по начин, който ги вледеняваше и ги държеше настрана от нея.
