забравената й жизненост. Удобните дрехи на Блеър просто я предизвикваха да върши лудории и тя непрекъснато се заяждаше с мистър Гейтс.
Когато пристигна Леандър, тя се наслади на възможността да го подразни. Хладната сдържаност на годеника й, фасоните му и чувството за превъзходство, които не можеха да бъдат разклатени и от най- дръзките думи, така я изнервиха, че се почувства щастлива, когато слезе пред къщата на Тиа и Блеър продължи сама с него.
Срещна сее Тиа под сянката на една топола и я последва през задния вход в стаята й.
— Блеър — зашепна Тиа, докато й помагаше да се преоблече, — та аз дори не подозирах, че познаваш нашия тайнствен мистър Тагърт. Бих желала да мога да те придружа тази вечер и се ловя на бас, че Хюстън би желала същото. Тя е влюбена в тази къща. Каза ли ти какво направи, когато… Но може би е по-добре да не ти го разправям.
— Може би наистина не бива — съгласи се Хюстън. — Вече е време да вървя. Стискай ми палци.
— А утре ще ми разкажеш как е минало всичко. Искам да ми опишеш всяка мебел, всеки килим, всяка стена и всеки таван — каза Тиа и придружи приятелката си надолу по стълбите.
— Разбира се! — извика през рамо Хюстън, която вече тичаше нагоре към къщата на Тагърт.
Мразеше да се движи пеш като някоя просякиня, а не с карета, но не можеше да си позволи да пропусне тази единствена по рода си възможност.
Входната алея завършваше с кръгла площадка пред главната врата на къщата, която сякаш беше разперила ръце с белите си крила. На покрива имаше парапет и Хюстън се запита дали зад него има тераси.
Входната врата беше бяла и в нея бяха монтирани две дълги правоъгълни стъкла. Докато гледаше през стъклата, тя приглади роклята си, опита се да успокои тупкащото си сърце и почука с чукчето. След няколко секунди в къщата прокънтяха тежки стъпки.
Кен Тагърт, облечен все още с грубия си работен костюм, се ухили и широко разтвори вратата.
— Надявам се, че не съм дошла прекалено рано — каза Хюстън и впери поглед право в лицето му. Не искаше да направи от самото начало лошо впечатление, като започне да зяпа покрай него обзавеждането на къщата.
— Точно навреме. Яденето е готово. — Той се дръпна крачка назад и Хюстън можа за пръв път да хвърли поглед към вътрешността на къщата.
Точно пред нея две великолепни, широки, свободно-висящи стълби се издигаха нагоре отляво и отдясно на салона. Бели колони с богато украсени капители поддържаха галерията и се издигаха към високия, облицован с дърво таван. Целият салон беше в златно и бяло, но приглушеното електрическо осветление му придаваше топлина.
— Харесва ли ви? — запита Кен, който очевидно се забавляваше с израза на лицето й.
Хюстън можа поне дотолкова да се съвземе от учудването си, че да си затвори устата.
— Това е най-красивото нещо, което съм виждала досега — изтръгна се шепнешком от нея.
Широките гърди на Кен сякаш се пръскаха от гордост.
Какво бихте искали — първо да поразгледате малко или веднага да вечеряме?
— Да разгледам — отговори тя, докато поглъщаше с очи всеки ъгъл от залата и стълбището.
Тогава елате с мен — покани я Кен и тръгна с дълги крачки напред.
— Тази малка стая е моят кабинет — обясни той и бутна вратата към помещение, голямо колкото целия партерен етаж на Вила Чандлър. Кабинетът беше облицован с прекрасна ламперия от орехово дърво, а едната стена беше заета от масивна мраморна камина. Но в средата на стаята бяха поставени евтина дъбова писалищна маса и два стари кухненски стола. На писалището бяха струпани документи. Някои от тях бяха нападали дори по дъбовия паркет.
— А това е библиотеката.
Без да й остави време да разгледа всичко подробно, Кен я въведе в огромно пусто помещение със златиста ламперия и голи рафтове за книги край стените. Три големи празни места с бяла мазилка зееха между дървената облицовка.
— Там трябва да висят няколко килима, но още не съм ги окачил — промърмори той и побърза да напусне стаята. — А това е така нареченият голям салон.
Хюстън разполагаше само с три секунди да хвърли поглед в голямата бяла стая, която беше абсолютно празна. После преминаха на бегом през малкия салон, през боядисаната в нежнозелено столова и накрая по един коридор към домакинската част на къщата.
— Това е кухнята — обясни Кен, макар че беше съвсем излишно. — Заповядайте, седнете. — Той посочи с глава към дъбовата маса, заобиколена със столове, които вероятно бяха от същия доставчик, от когото беше купил и писалищната маса в кабинета.
Докато сядаше на един стол, Хюстън забеляза, че по ръбовете на масата е полепнала мазнина.
— Изглежда, тази маса подхожда на писалището — проговори предпазливо тя.
— Правилно. Поръчах ги по каталог. При Сиърс и Роубук — каза той и напълни с огромен черпак две купи от тенджерата, поставена върху чугунената печка. — Имам още много мебели в горните етажи, все хубави неща. Също и едно червено плюшено кресло с жълти пискюли.
— Звучи доста интересно.
Той постави пред нея чиния с готвено. В мазнината плуваха огромни късове месо. После се намести насреща й.
— Яжте, докато не е изстинало.
Хюстън взе голямата лъжица, която бе поставена на масата за нея, и почовърка малко из чинията.
— Мистър Тагърт, кой е проектирал вашата къща?
— Един човек от Източния бряг. Защо? Стори ми се, че ви харесва, или не е така?
— Много ми харесва. Просто се чудех.
— Какво ви учудва? — запита той с уста, пълна с ядене.
— Защо е толкова празно? Защо в стаите няма мебели? Ние, хората от Чандлър искам да кажа, видяхме да пристигат множество сандъци с мебели и кой знае още какво. Смятахме, че домът ви е напълно обзаведен.
Той я изгледа, докато побутваше месото в чинията си.
— Купих голямо количество мебели, килими и статуи. Всъщност платих на няколко души да ги купят за мен. Всичко това е струпано горе в склада.
— В склада? Но защо? Къщата ви е прекрасна, а вие живеете тук, както ми се струва, съвсем сам, с един-единствен служител и нямате дори кресло за сядане. Разбира се, като изключим столовете, които сте купили по каталог от Сиърс и Роубук.
— Е, малка лейди, това всъщност е причината, поради която ви поканих. Не ви ли е вкусно? — Той дръпна чинията й и набързо я изпразни.
Хюстън подпря лакти върху масата и се наведе изненадано напред.
— Защо ме поканихте, мистър Тагърт?
— Предполагам, знаете, че съм богат. Много богат. И разбирам как се печелят пари. След първия милион останалото е детска игра. Но, честно казано, нямам никакво понятие как да ги харча всичките тези пари…
— Не знаете как да харчите парите си? — измърмори Хюстън.
— Е, разбира се, мога да поръчам мебели по каталога на Сиърс; но когато става въпрос да се похарчат милиони, трябва да наема за това други хора. Например до тази къща стигнах, като попитах жената на един познат кой би могъл да ми построи разкошен дом. Тя ми каза името на един човек, аз го повиках в канцеларията си и му казах, че ми трябва нещо действително хубаво. Така изникна тази къща. Този човек намери и двамата мъже, които ме снабдиха с мебелите. Но аз така и не съм ги разгледал.
— Защо не ги помолихте веднага да подредят мебелите?
— Защото може би на жена ми нямаше да й хареса наредбата и щеше да реши да преобърне всичко с главата надолу. А аз не виждам смисъл една работа да се върши два пъти.
Хюстън се облегна назад.
— Не предполагах, че сте женен.
— Не съм женен. Още не. Но вече съм си избрал една.
