самоубийство, което щеше да тежи на съвестта й. Когато разбра, че няма да удържи или придума Дейвид, тя се сви боязливо като екипажа. Травис се заклещи с хълбоци и крака между перилото на борда и едно оръдие, притискайки Рийган с две ръце към гърдите си. Нито за миг не сваляше очи от Дейвид.
Капитанът изглежда се зарадва, че най-сетне се беше намерил някой да изпълни заповедта му. Даваше на Дейвид с висок глас инструкции, докато завързваше въже около хълбоците му. От жестовете и откъслечните думи, които долавяше, тя разбра, че Дейвид щеше да се качи до първата счупена рея, после щеше да пропълзи по тясната заоблена греда и отново да завърже с въжето прекършения край на реята.
Рийган можеше само да въздъхне. Нямаше думи за недоумението, че екипажът пращаше на сигурна смърт един пасажер.
В паниката си понечи да скрие лице в рамото на Травис, ала той вдигна насила главата й, за да види Дейвид, който стоеше широко разкрачил нозе в подножието на мачтата и изглежда чакаше да го погледне в очите още веднъж за сбогом.
Рийган вдигна двете си ръце към него, безпомощно ги отпусна отново, после изправи снага, облегната с гръб о гърдите на Травис, и впери очи в Дейвид, който заизкачва вантите със свирепа решителност.
Неумението му се забеляза веднага, защото краката му изскачаха от вантите и толкова често не улучваше дупките във въжената стълба, че сегиз-тогиз увисваше с една ръка за нея. Вятърът го брулеше безмилостно, опъваше ръцете му и отнасяше корабните въжета изпод краката му.
Рийган притисна длан към устните си и заби зъби в тях, следейки катеренето на Дейвид.
Бавно и мъчително, като правеше стъпка след стъпка, Дейвид най-сетне стигна до счупената рея. Висеше с двете си ръце на нея, изглежда почиваше или изчакваше следващата отвесна вълна да отмине кораба. Когато водата се оттече в морето и хората по палубата видяха, че той все още виси там горе на реята, всички въздъхнаха с облекчение.
Корабът започна бавно да се връща в хоризонтално положение и Дейвид запълзя по реята. На около половин лакът разстояние от мястото на счупването той отново се спря, размота парче въже, навито около кръста му и захапа със зъби свободния край.
— Внимавай! — извика някой на крачка от Рийган. Дейвид не чу предупредителния вик, тъй като отново се надигна силна вълна между него и мъжете на палубата.
Бушуването на водата се смеси с един друг шум, който идваше отгоре. Със затаен дъх — изглежда мина цяла вечност, докато водата се оттече за кой ли път — Рийган погледна боязливо нагоре към реята, за която Дейвид се беше вкопчил с ръце и колена. Когато най-сетне го видя, тя се усмихна щастливо. Шумът, сякаш нещо се чупи, не идваше от реята: тя висеше все още невредима на мачтата.
Усмивката замръзна на устните й, когато видя какво се беше строшило горе. Над главата на Дейвид от гондолата на голямата мачта, която служеше на екипажа за наблюдение, се беше откъртила едната страна и къс от нея се люшкаше точно над черепа на Дейвид. Лежеше неподвижно върху реята и изглежда беше ударен от счупеното дърво.
Тя не подозираше, че Травис я наблюдава, докато се притискаше към гърдите му. Не обръщаше внимание на останалите, поглеждаше само плахо към Дейвид на реята, докато Травис я отмести от себе си, притисна я към една палубна каюта и постави ръцете й около голямо, здраво закрепено към палубата оръдие.
— Тук ще стоиш! — заповяда той преди да посегне към едно въже, което беше свързано с перилото на борда на главната мачта, и да увие свободния му край около хълбоците си.
Връхлетя я нов ужас — ужас, от който онемя. Китките на ръцете, както бе вкопчена в оръдието, побеляха като сняг, сякаш през жилите й не течеше кръв.
Не смееше да диша, гледаше как Травис вече се катери по вантите, въпреки ръста си много по-уверено и по-чевръсто от Дейвид. Може би човек трябваше да мери сила с него, ако искаше да наложи себе си на вантите в тази буря.
Всеки, път, когато отвесна вълна се стоварваше върху палубата и преставаше да вижда Травис, у нея умираше нещо. Когато Травис стигна до строшената рея, тялото й беше застинало безжизнено до желязото на оръдието, което бе прегърнала с ръце.
Травис пропълзя предпазливо по реята, надвеси се с кръстосани бедра над Дейвид, сниши се над него, изглежда викаше нещо в ухото му. На палубата не се чуваше нищо, вятърът отвяваше думите му.
Когато Дейвид вдигна глава и погледна нагоре към Травис, сред моряците се чуха ободряващи викове. Рийган не намери в тях никаква утеха.
Двамата като че ли водеха там горе твърде дълъг разговор, преди Травис да потегли отново и всичко живо затаи дъх, защото трябваше на всяка цена да пази равновесие, надвесен над Дейвид. Бързо и ловко Травис завърза прекършения край на реята и укрепи мястото на счупването, като омота няколко пъти плътно около гредата въжето, което носеше на кръста си. На два пъти прекъсва работата си, държейки се като удавник за реята, защото поредната отвесна вълна би го отнесла със себе си в морето.
Когато приключи с такелажното укрепване, Травис пропълзя по реята обратно при Дейвид. Англичанинът му подаде края на въжето, което беше завързано за хълбоците му, и Травис уви този край около кръста си. Сега бяха свързани като скачени съдове в щастие и нещастие, ако на някой от двамата се случеше нещо при спускането на палубата.
Отново подхванаха дълъг разговор на реята. Травис явно придумваше Дейвид да пусне заоблената греда, за която се държеше.
Рийган усети, че сърцето й ще се пръсне, когато Травис дръпна въжето, за да насърчи Дейвид да пропълзи на главната мачта. Травис щеше да издържи горе дотогава, докато някоя отвесна вълна го изтръгнеше от мачтата. Ала той изчака търпеливо, докато Дейвид най-сетне тръгна. Бавно, като напрягаше поотделно всеки мускул, Дейвид започна отново да се приближава към главната мачта, а Травис помагаше на по-младия мъж да намества върха на ботушите си в дупките на вантите. После показваше на Дейвид, сякаш той беше малко дете, къде да слага ръцете на плетената стълба.
Неочаквано Травис сграбчи с две ръце Дейвид и го затисна с туловището си към вантите. Отминаваше поредната отвесна вълна, която той беше забелязал своевременно. После двамата пристъпиха към спускането.
Сърцето на Рийган заби едва тогава, когато съзря двамата на около шест метра височина от палубата. Забеляза, че Травис говореше нещо, Дейвид клатеше глава, американецът наново го увещаваше и англичанинът накрая отстъпи. Дейвид започна вече да слиза сам, докато Травис отпускаше въжето, към което го беше завързал и чийто свободен край затегна на морски възел за вантите.
Болка прониза сърцето на Рийган: Травис искаше да осигури на младежа по-безопасно спускане, като закрепи за вантите въжето, което го свързваше с Дейвид! В случай че следващата вълна изтръгнеше Травис от вантите, само той щеше да полети с главата надолу към борда.
Тя веднага осъзна смисъла на тази маневра, защото Травис хвърли поглед към морето и като че ли забеляза там нещо, което остана скрито за хората долу на палубата. Рийган облещи очи, когато Травис усука около мускулестата си подмишница въжето, на което висеше Дейвид, с другата ръка се хвана за вантите, вдигна крак и с пета ритна главата на Дейвид, която се намираше под ботушите му. Дейвид, съвсем неопитен в катеренето по въже, тутакси загуби опората си във вантите, нададе вик, няколко секунди падаше като камък, преди да се изпъне въжето, което беше завързано за кръста му. Висеше като махало от подмишницата на Травис и за възела в плетената стълба.
Дейвид изкрещя още няколко пъти, а Травис продължи да отпуска въжето, докато матросите, които протягаха ръце в подножието на мачтата, го хванаха и бързо смъкнаха на палубата.
Рийган наблюдаваше всичко това някак разсеяно, защото с разтуптяно сърце следеше Травис, който отново гледаше към морето. Той бързо придърпа въжето, на което бе висял Дейвид, посегна с две ръце към вантите и прикри главата си, сякаш да я предпази от опасност.
Изведнъж тя връхлетя, вълната, която надвишаваше всички досегашни отвесни вълни с десетки метри. Точно в мига, когато Рийган пусна оръдието и се затича към мачтата, сякаш можеше да помогне на Травис в бедственото му положение там горе.
Остана без опора. Затъркаля се по дъските на палубата и се удари в перилото на борда до главната мачта така, че едва не загуби съзнание. Не я беше грижа за силната болка в гърба, вслушваше се само в трещенето и пукота над придошлата вода.
