сигурност, защото очите му бяха почти непрекъснато затворени.
Когато утринното слънце надникна през прозореца, Рийган легна в края на леглото, опря глава на рамото на Травис и потъна в дълбок сън.
Събуди я ръката на Травис, която галеше нежно косите й, милваше шията и тила й. За миг тя скочи, тръсна глава и се взря внимателно в него, сякаш проверяваше дали разсъдъкът му беше на място.
Чувстваше, че цялото й тяло е вдървено. То напомни за себе си, когато всичките й страхове се разсеяха. Изведнъж се разтресе и едри сълзи се търкулнаха по бузите й. Травис щеше не само да оздравее, но и душевно беше невредим.
Той прокара пръст по бузата й.
— Последното, за което си спомням, беше шумът на чупещата се мачтова стенга. Тя ли ме удари по главата?
Тя само кимна. Сълзите бяха задушили думите й.
— Това се случи вчера или завчера?
— Завчера — изрекоха едва чуто устните й. Една тежка буца беше заседнала в гърлото й.
Травис се усмихна през болка и тихо я попита:
— Значи тези сълзи са за мен?
Тя отново кимна.
Той затвори усмихнато очи и прошепна:
— Да видя, че моето малко момиче плаче за мен — това си струва такъв незначителен удар по главата.
В следващия миг той отново заспа. Рийган сложи глава на гърдите му и даде воля на сълзите си. Облекчи с плач душата си от всичко, което я беше гнетило през последните двадесет и четири часа: от ужаса, когато видя, че Травис се катери след Дейвид по вантите; от страха, когато сама се беше изкачила на мачтата; от плашещата я неизвестност дали Травис някога ще оздравее.
Травис беше претенциозен пациент — толкова претенциозен, че след два дни грижи Рийган остана съвсем без сили. Свикна толкова бързо към това да бъде ухажван и глезен, колкото бебе към вървенето. Искаше да яде само тогава, когато Рийган го хранеше с лъжицата, без нейна помощ не можеше дори да си закопчае ризата и настояваше два пъти дневно да го мие с гъбата. Всеки път, когато Рийган го подтикваше да направи няколко крачки, за да си възвърне предишната форма, неочаквано го връхлиташе още по-силно главоболие, отколкото и без друго имаше и Рийган му слагаше студени компреси на челото.
На четвъртия ден, когато Рийган едва се сдържа да не му каже, че щеше да е по-добре, ако отвесната вълна го беше захвърлила зад борда, на вратата на каютата се почука. Когато Рийган отвори, пред нея стоеше Дейвид Уейнрайт.
— Мога ли да вляза? — попита той. Ръката му беше все още превързана и на лицето му се виждаше заздравяващ синьо-зелен оток.
Със сила, каквато не беше проявявал с дни, Травис седна на леглото.
— Разбира се, че може да влезете. Седнете!
— Не — отговори Дейвид, като избягваше погледа на Рийган. — Исках само да ви благодаря, че ми спасихте живота.
Травис изгледа за секунда изпитателно Уейнрайт.
— Направих го само от срам. Иначе всички до един щяхме да изглеждаме като страхливци.
Дейвид ококори очи, защото знаеше прекалено добре, че беше лежал като парализиран на гредата, докато Травис се беше погрижил той, Дейвид, да слезе съвсем безопасно на палубата. Същевременно осъзна, че Травис не желае да разкрива истината.
Дейвид изглеждаше облекчен. Той дори се усмихна едва забележимо.
— Много ви благодаря — каза той с поглед, който говореше много повече от думите му. После бързо излезе от каютата.
— Добре постъпи — каза Рийган, наведе се към Травис и го целуна по бузата.
Той уви ръце около талията й.
— Това не е подходящото място — заяви той сърдито, притегли я върху гърдите си и я целуна по устата.
Тя уви ръце около врата му и се отдаде на настоятелните му целувки. Толкова дълго го беше докосвала по безплътен начин, че тялото й копнееше за нежността му. Тихо се засмя, останала без дъх от целувките му.
— Преди час беше твърде слаб, за да станеш.
— Все още не ми се става, но това няма нищо общо със слабостта — отговори той и започна да разкопчава роклята й.
Рийган веднага скочи от леглото.
— Предупреждавам те, Травис Станфорд! Ако скъсаш още някоя от хубавите ми рокли, ще спра да говоря с теб!
— Нямам нищо против — отговори той, отметна завивката и й показа колко силно я желае.
— Боже мой! — ахна тя. Пръстите й зашариха трескаво по копчетата на роклята. Толкова бързо не беше се събличала през живота си.
Скочи при него в леглото, зарови лице във врата му, потърка голите си бедра о тялото му. Дълго беше чакала този миг и нейната готовност да го приеме беше не по-малка от неговото желание. Когато се опита да го привлече върху тялото си, той се възпротиви.
— Не, моя малка грижовнице — каза той с гърлен смях, вдигна я с двете си ръце и я положи като кукла върху члена си.
Беше изненадана от действието му, почти шокирана. Травис я наведе нежно напред, целуна гърдите й и този шок се превърна в сладостно усещане. Ръцете му се плъзгаха надолу-нагоре по гърба й, а устните му галеха гърдите й. Никога досега не бяха възбуждани наведнъж толкова чувствителни зони по тялото й.
Когато сложи отново длани на хълбоците й и започна нежно да я вдига и спуска, тя бързо улови и се нагоди към този ритъм. Мускулите на краката й бяха заякнали от вървенето по люлеещата се палуба и на нея й хареса сама да определя такта на тази люшкаща любовна игра. Наведена над Травис, докосваща с гърдите си горната част на тялото му, тя отгатваше по лицето му кое движение му харесва най-много.
С растяща възбуда тя беше надвита от собствения си ритъм и движенията й станаха по-бързи. В този миг Травис я прегърна, претърколи я по гръб и проникна бурно и дълбоко в нея, докато една вълна на блаженство изпълни телата им.
Изтощен, отпуснат и окъпан в пот, той се строполи върху нея, а Рийган го притисна усмихната още по- плътно към себе си. Наслаждението й се беше усилило от факта, че тя сама ръководеше любовния акт. От това, че беше успяла да превърне толкова силен и своенравен мъж като Травис в покорно и нежно същество, в нея се роди ново, щастливо преживяване, което с усмивка взе в съня си.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Рийган лежеше слаба и трепереща на койката, сгушила глава във възглавниците, докато Травис притискаше челото й с мокра студена кърпа. Погледна с благодарност към него и с усилие се усмихна.
— Защо ли и аз се разболях от морската болест? — оплака се тя, сякаш това беше нейна лична вина.
Травис не каза и дума, грабна нощното гърне с повърнатото и излезе на палубата, за да излее съда в морето.
Рийган остана да лежи неподвижна в леглото. Беше прекалено немощна, за да стане. Глождеше я подозрението, че съществува връзка между тази нова болест и онова, което занимава ума й. Не можеше да обясни на Травис колко се боеше от Америка, защото в една чужда страна щеше да разчита само на себе си, заобиколена от хора, чийто език често едва разбираше.
Беше минал почти месец от бурята и напоследък тя не правеше нищо друго, освен да помага на Сара при шиенето на дрехите й. Вече нямаше каквито и да е интимности с Дейвид Уейнрайт — не правеше никакви опити да разпалва ревността на Травис. По-скоро прекарваше цялото време заедно с Травис,
