разговаряше с него, хранеше се с него, спеше с него. Откриваше нови способности у него: така например той умееше да разказва занимателни истории за своите приятели и познати във Вирджиния. Към тях спадаха Клей и Никол Армстронг, една необичайна съпружеска двойка, защото Клей, без да подозира, се беше венчал задочно за съвсем непозната жена, когато бил сгоден за друга. Рийган се смя до сълзи, когато Травис й описваше комичните перипетии на това странно бракосъчетание и лудориите на племенниците на Клей.
Той й разправяше и за по-малкия си брат Уесли, и на Рийган й трябваха дни, за да се досети, че Уес не беше кърмаче, а млад мъж. Нощем горещо молеше бога да помага на всички, които са живели под ботуша на Травис. За щастие изглежда към тях не спадаха съседите му, Бейкъс, а и другите хора, които живееха по-нататък, нагоре и надолу по реката.
Рийган го слушаше напрегнато и с фантазията си запълваше празнотите в историите му. Представяше си тези бедни хорица, виждаше като на длан примитивните им колиби и къщурки, жените в техните прости басмени рокли, някои дори с димящи царевични лули в устата. Мъжете бяха обикновени селяни, които трябваше да работят денем и нощем, за да изтръгнат най-необходимото от нивите си. Надяваше се, че тези хора нямаше да се отнасят към нея като принцеса, само защото носеше толкова красиви, скъпи рокли.
Тези истории и фантазията й й даваха обилен материал за размисъл и месецът беше минал като на шега, та чак до заболяването си беше гледала безгрижно на пътуването. Сега вече не проумяваше дали тайната й скръб беше виновна за гаденето, или гаденето за скръбта й. Знаеше само, че за една нощ много се разболя, отпадна, напрегнато гледаше тавана на каютата, докато стомахът й се обръщаше.
Откакто се разболя, Травис се държеше неузнаваемо — седеше неотлъчно до леглото й, изчакваше, докато й прилошее отново, държеше главата й над нощното гърне, изтриваше й устата и се грижеше никой да не я безпокои. Беше престанал да работи на палубата и дори за минути не я оставяше сама.
Рийган допускаше, че това внимание не беше нищо друго, освен начин да се сбогува с нея. Прелестните дрехи и неговите грижи през последните дни на пътуването бяха богатото възнаграждение за удоволствието, което му беше доставила при плаването до Америка. Сега можеше да се отърве от нея, да се върне при семейството си и при своите приятели и да затвори тази страница от живота си. Нямаше повече да го притеснява безполезното й съществуване или да търпи флиртуването й с други мъже.
В този миг сълзите й отново потекоха. Защо не я беше оставил в Англия, където поне познаваше обичаите и приетите форми на общуване между хората? Защо я принуди да замине с него в една чужда страна, за да я зареже там като ненужна вещ?
Реши да му каже всичко това много ясно в лицето, но всеки път, когато той влизаше в каютата, стомахът я присвиваше и гневът й се изпаряваше.
— Току-що забелязаха суша — каза Травис, взе я в прегръдките си и опря главата й до широките си топли гърди. — Утре по това време ще бъдем вече на кея във Вирджиния Харбър.
— Много хубаво — прошепна тя — в такъв случай и морската болест ще изчезне.
Последното изглежда развесели Травис, притисна я до себе си и я погали по косите.
— Струва ми се, че морската ти болест ще мине по-бързо, отколкото ти смяташ.
Следващите часове бяха запълнени с трескава дейност. Сара прибра последните ушити дрехи от новия й гардероб в куфара, а Травис се разплати с нея и с останалите жени, които й помагаха при шиенето. Имаше сълзи, когато Сара и Рийган се сбогуваха помежду си. Сара се канеше да се прехвърли на друг кораб и да продължи на север за Ню Йорк, където живееше семейството й. Всички жени, чиито глави Рийган беше държала над нощните гърнета, се бяха събрали скришом, за да й изплетат бебешка завивка с модела „Розата на Шарън“, която й подариха на сбогуване.
— Решихме, че нещо такова може скоро да ви потрябва — обясни една от жените и хвърли многозначителен поглед към Травис.
През нощта тя лежа будна в обятията на Травис и дълго го разглежда на лунната светлина. Колко много й се искаше да не е така привързана към него. Защо не можеше отново да го мрази както в началото на запознанството им или поне да го смята за достоен за презрение. Сега изглежда изпитваше само безгранична самота при мисълта, че с него щеше да загуби всичко — един голям, толкова властен мъж, на когото изглежда принадлежеше изцяло. И отгоре на всичко тези жени, които я възприемаха като приятелка, а не като безполезно същество.
На следващото утро тя се усмихваше пресилено, стоеше на задната корабна палуба и махаше с ръка на приятелките си, които до една бързаха да слязат от кораба, било защото се радваха на тази нова страна, било защото ги очакваха близките им.
Травис я беше оставил сама на палубата, защото се беше нагърбил с няколко матроса с разтоварването на стоките. Когато се събуди тази сутрин — този път тя беше спала много дълго — корабът вече беше хвърлил котва на кея и някои от пасажерите вече бяха слезли на сушата. Като я целуна бегло по бузата, Травис й съобщи, че ще бъде зает до следобеда. Бурята беше отвела кораба до Америка много по-бързо, отколкото се очакваше и затова на кея нямало никой, който да посрещне тях двамата.
Тях двамата, удиви се Рийган. Наблюдаваше как Травис дава указания на матросите къде да оставят дузината сандъци.
— Мисис Станфорд?
Рийган се обърна при колебливия тон на този глас и видя, че пред нея стои Дейвид Уейнрайт. Изглеждаше по-дребничък, отколкото се беше съхранил в спомените й, а очите му гледаха някак настрани.
— Бих искал да пожелая всичко хубаво на вас и на вашия съпруг — каза той тихо.
— Това е много мило от ваша страна — отговори тя. Лицето му отразяваше всичките страхове, които тя самата изпитваше, макар и да се надяваше, че на нея не й личат толкова ясно. — Надявам се, че Америка ще ни хареса повече, отколкото ние двамата първоначално вярвахме.
Той не улови жеста й да продължи разговора. Смущението му беше прекалено голямо, за да го забележи.
— Предайте на вашия съпруг… — започна той, но не беше в състояние да довърши мисълта си. Вместо това посегна към ръката й, целуна я пламенно, погледна я за миг в очите, промълви едва чуто: — Сбогом — и после се затича по трапа.
Сърдечното сбогуване на Дейвид стопли сърцето й. Наведе се над перилото на борда и забеляза, че Травис гледа нагоре към нея с навъсено чело. Вдигна ръка и му махна развеселена. За пръв път хранеше надежда, че може би ще се оправи сама в тази страна. В края на краищата беше успяла да намери приятели на този кораб. Може би…
Травис не й даде време да се наслади на надеждите си. Само след няколко секунди беше вече до нея и й каза, че трябва да побърза, да хапне, да облече някоя топла дреха, да опакова до края куфарите… Както досега, той явно искаше да се разпорежда с живота й.
Навярно не може да дочака да се отърве от мен, помисли си тя отчаяно, докато изпълняваше нарежданията му с една подозрителност, която изглеждаше за Травис нетърпима.
— Или ще се приготвиш за две минути, или ще те изнеса заедно с куфарите от каютата — предупреди я той. — Поръчал съм пътна кола и тя вече ни чака. Отгоре на всичко бих искал да стигна до целта още преди залез слънце.
Любопитството й беше по-голямо от възмущението.
— За къде всъщност ще пътуваме? Намери ли вече работа за мен?
Метнал куфара на рамо, Травис се обърна на вратата на каютата, засмян до ушите.
— Намерих! Намерих ти работа, за която си особено подходяща. Хайде, тръгвай вече, защото конете се измориха да чакат.
Рийган събра целия си кураж, за да не забележи никой смущението й, и го последва с високо вдигната глава надолу по трапа.
Той хвърли багажа й върху най-грозната, най-занемарената пътна кола, която беше виждала през живота си.
— Моля за извинение — каза той засмян, забелязал разочарованото й лице. — Вече ти казах, че пристигнахме много по-рано. Тази вечер ще намерим подслон у един приятел, а утре сутринта ще наема една шалупа.
