За Рийган всичко това някак си не се връзваше. Тя наистина знаеше, че „шалупа“ беше название за водно транспортно средство, но не проумяваше защо Травис щеше да вземе такова нещо. Той я грабна през талията и без много церемонии я сложи на полуизгнилата капра, по същия начин беше метнал и куфара на дървената седалка. После се намести до нея на капрата и с цъкане с език даде знак за тръгване на двата капнали коня.
Местността, през която пътуваха, изглеждаше опасна и по-дива от Англия. Пътят беше просто неописуем, не по-добър от трамбована пътека, осеян с дупки, от които Травис не избягваше нито една, ако съдеше по тракането на зъбите си.
Той я погледна усмихнато отстрани.
— Навярно вече разбираш защо предпочитаме транспорта по вода! Утре ще се плъзнем нежно по вълните в една малка шалупа, вместо да подскачаме над всяка трапчинка.
Тя отново нямаше ясна представа в коя посока щяха да продължат пътуването по вода, тъй като Травис явно искаше да запази в тайна и новия й работодател. Тя не биваше и да му досажда с въпросите си, след като при всяко питане си навличаше по един свиреп поглед.
Слънцето тъкмо залязваше, когато спряха пред първата сграда от началото на пътуването — миловидна, боядисана в бяло дървена къща. Ранни пролетни цветя ограждаха пътеката през малката градинка, пъстри цветчета се олюляваха под напора на лек бриз. Беше обикновена къща, ала несъмнено по-спретната, отколкото предполагаше, че ще срещне в тази страна.
Травис почука и на вратата се показа тромава, с побелели коси жена, която носеше престилка върху муселиновата си рокля.
— Травис — възкликна тя — вече се бояхме, че нещо се е случило! Човекът, когото изпрати да ни съобщи за пристигането ви, каза, че трябвало да бъдеш тук още преди няколко часа.
— Здравей, Марта — каза Травис и целуна жената по бузата. — Пътуването ни отне малко повече време, отколкото предполагах. Съдията в къщи ли е?
Марта се засмя.
— Нетърпелив си както винаги. А това е навярно младата дама, нали?
Травис сложи ръка собственически около талията на Рийган.
— Това е Рийган. Рийган, това е Марта.
Рийган преглътна гнева заради недодяланите му маниери и подаде ръка на Марта:
— Много се радвам, че се запознавам с вас, госпожо…?
— Марта стига — каза жената усмихнато. — Сега се намирате в Америка. Елате двамата с мен в салона. Съдията вече ви чака там.
По-скоро насила, отколкото доброволно, с ръката на Травис върху рамото си, Рийган пристъпи плахо в една приятна стая със светлозелени тапицирани мебели и завеси. Преди да каже каквото и да било, я представиха на съдията, внушителен, почти плешив мъж, който изглежда нямаше друго име освен „съдия“.
Едва му беше стиснала ръката, когато вече чу думите:
— Скъпи мои, събрали сме се тук пред очите на всевишния… — Объркана и като предполагаше, че е сгрешила вратата, Рийган огледа хората, които се бяха събрали около нея. Марта гледаше съдията със замечтана усмивка, той държеше пред себе си разтворена книга и четеше една венчална церемоня. Травис, който стискаше здраво ръката й, имаше удивително тържествено изражение.
На Рийган й трябваха няколко секунди, докато проумее какво се разиграваше тук. Бяха на път да я омъжат за Травис, без дори да я попитат дали е съгласна с това! Трябваше да се венчае в този момент, заобиколена от непознати хора, в тъмнозелената си пътна рокля от дебел лен, уморена и прашна от пътуването, обременена от грижи за бъдещето! Хвърли поглед към съсредоточения профил на Травис и си помисли, че този път действително беше минал всички граници! Ако трябваше вече да се омъжва, редно беше най-напред да я попитат, и после щеше да се венчае само в най-хубавата си рокля.
Забеляза, че всички впериха очи в нея. Съдията се усмихна и попита:
— Рийган, искате ли да вземете този мъж за свой съпруг? Тя погледна Травис с най-миловидния си, най-томителен поглед и после каза с тържествен шепот:
— Не.
Минаха няколко секунди, докато някой реагира. Марта се разхихика, което изглежда означаваше, че добре познава самонадеяното поведение на Травис. Съдията заби припряно нос в отворената си книга. Травис почервеня като рак, грабна Рийган за мишницата и я поведе — по-скоро я помъкна — обратно в коридора.
Затръшна вратата на салона зад себе си, приближи лицето си плътно до нейното и каза троснато:
— Какво, по дяволите, означава това безобразие?
Рийган отстъпи неволно крачка от него, после възвърна смелостта си. Той не беше прав. Правото беше на нейна страна.
— Попита ли ме поне веднъж дали искам да се омъжа за теб? Попита ли ме дали искам да отида с теб в Америка? Не! Такова нещо въобще не ти е минавало през главата. Дойде ми направо до гуша от това, че просто решаваш вместо мен.
— Решавам вместо теб! — повтори той разгневен. — Вече няма какво да решаваме. Съдбата реши вместо нас.
Когато го погледна удивено, той й се сопна:
— Най-добре би било да те разтърсвам дотогава, докато се опомниш. Но се страхувам, че това ще се отрази зле на бебето.
— На бебето ли? — прошепна тя недоумяващо. Травис впери поглед в тавана, сякаш трябваше да помоли всевишния за още търпение.
— Преструваш ли се или действително си толкова наивна, че не знаеш докъде води това, което правихме в леглото? — Когато го погледна слисано, той продължи с по-спокоен тон: — Наистина ли си вярвала, че заболяването ти на кораба през последните дни се дължеше на морската болест? Вярваше ли в това?
Тя все още го гледаше като втрещена, той я погали по бузите и каза тихо:
— Носиш мое дете под сърцето си, скъпа. Неделима част от принципите на живота ми е, че се женя за майката на моите деца.
Рийган беше прекалено зашеметена, за да мисли трезво.
— Но аз трябваше да си намеря някъде работа — прошепна тя. — И за мен е невъзможно да се венчая в тази рокля. Дори нямам цветя и… и… ах, Травис! Ще имам бебе!
Травис я взе в обятията си и я притисна силно към гърдите си.
— А пък аз си мислех, че ти знаеш! Мислех си, че го държиш в тайна от мен! И аз нямаше да го знам, ако жената на моя приятел Клей един ден не повърна пред очите ми! Тя ми разказа, че безброй жени страдали от това повръщане през първите месеци на бременността си. Е, скъпа моя, — завърши той, като приповдигна брадичката й — искаш ли да се омъжиш за мен?
Докато още се двоумеше, той продължи с обясненията си:
— Ако зависи от мен, можеш да работиш в моя дом, каквото и колкото искаш. — Той се усмихна. — Можеш значи да робуваш на потребността си сама да си изкарваш прехраната в живота. А що се отнася до твоите рокли, то ти ми харесваш най-много, когато си без тях. Значи е достатъчно добра всяка рокля, която носиш. Отгоре на всичко при бракосъчетанието наистина присъстват само Марта и съдията. Що се отнася до цветята, бих могъл на бърза ръка да ти накъсам няколко от градината на Марта.
— Не — прошепна тя и преглътна сълзите си. Онова, което казваше, беше действително толкова логично: естествено тя щеше да роди детето и естествено щеше да се омъжи за него, защото действително не й оставаше нищо друго. Никога нямаше да изтръгне от Травис нещо, което тя притежава, ако той си наумеше, че е негово. Що се отнасяше до облеклото й — нима наистина беше толкова важно? Понеже нямаше да бъде брак по любов, можеше да се откаже и от една хубава рокля.
— Аз съм готова — каза тя язвително.
— Няма да те бесят — отговори той и се изсмя тихо. — И може би днес вечерта ще те обезщетя за този ден.
Докато вървеше пред него в салона, тя си мислеше, че той никога нямаше да разбере, че сватбата
