ожени на бърза ръка за нея и да вземе документ, с който да претендира за парите й? И сега, когато беше постигнал целта си, вече не желаеше да има нищо общо с нея? Ако беше така, щеше да я зареже в тази чужда страна без пари и без помощ, и тя щеше да се чуди и мае как по-късно да се грижи за детето му?
Стенеща от гняв и разочарование, тя заудря с юмруци по възглавницата. Когато гневът й малко се уталожи, продължи да плаче безмълвно и да се пита отчаяно дали все пак не е достойна за обич.
Дъждът навън премина в шумно, постоянно барабанене, часовете се занизаха безкрай и тя, зашеметена от своята горест и това монотонно шумолене, потъна в дълбок сън. Когато по стълбището отекнаха тежки стъпки, не ги чу, и едва силното чукане по вратата успя да я върне отново към действителността.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
— Отвори тази проклета врата! — изръмжа един глас, който можеше да бъде само гласът на Травис. Явно му беше безразлично колко хора щеше да вдигне от сън в странноприемницата.
С глава, натежала като воденичен камък, Рийган седна в леглото и се вторачи с подути очи във вратата, която заплашваше да се строполи под ударите на Травис.
— Рийган! — извика силно гласът отвън и тя скочи като ужилена към вратата. Завъртя топката и каза учудена:
— Заключено е!
— Ключът лежи на леглото — долетя саркастично от външната страна.
Вратата беше отворена едва наполовина, когато Травис връхлетя в стаята, но Рийган едва го забелязваше сред изобилието цветя, в които беше потънал. Никога през живота си не бе виждала такова разнообразие. Като любител градинар тя разпозна някои от тях: лалетата, нарцисите, гладиолите, теменужките, люляка в три цвята, дивия мак, лаврови листа и красивите, напълно разцъфнали рози. Само че в цветята нямаше никакъв порядък — Травис ги влачеше след себе си или притискаше към гърдите си, някои бяха завързани в букети, други свободни и прекършени, трети изцапани с кал, четвърти обрулени от вятъра и дъжда. Преди още Травис да спре в стаята, от него заваляха като пъстър дъжд цветчета.
Направи една-две крачки и разсипа още повече цветя, стъпка ги с ботушите си, сетне хвърли всичко това върху леглото и Рийган го видя в цял ръст — със зачервено лице, изцапан с кал от главата до петите.
— Проклети цветя! — изруга той, после свали китка теменужки от яката на ризата си и я хвърли при останалите цветя на леглото. — Никога не бих повярвал, че човек може да намрази цветята, но изглежда днес си извлякох поука!
Той свали шапката, а от периферията й се изля вода на пода. Озлоблението му като че ли беше толкова голямо, че дори не беше погледнал Рийган и не забелязваше блестящата й копринена рокля и лъчите на изгряващото слънце, които нежно очертаваха тялото й под прозрачната тъкан.
Той се строполи с пъшкане на един стол и започна да събува ботушите си, хвърляйки към тавана една трънлива роза от седалището си.
— Всъщност бях решил да отида малко нагоре на север — обясни той, докато изливаше водата от левия си ботуш. — Там, на пет мили разстояние оттук, живее един мой приятел, който притежава парник. Естествено, моята невеста трябваше да получи цветя и затова си помислих, че мога да й ги доставя оттам.
Той все още не я поглеждаше и започна да съблича мръсния си прогизнал жакет. От вътрешностите му на пода се изсипаха безчет смачкани цветя.
Травис ги остави на земята с пренебрежение и продължи разказа си:
— Вече бях преполовил пътя дотам, когато заръмя. Малко дъждец не можеше да ме спре и когато стигнах до къщата на моя приятел, той и жена му скочиха от леглото и решиха сами да накъсат цветята. Боя се, че не оставиха нито един цъфнал бодил в градината и в парника си.
По-нататък Травис свали ризата си, която лепнеше към тялото му като втора кожа, още повече цветя заваляха върху внушителната вече купчина, която заобикаляше като планина голите му нозе.
— Трудностите възникнаха по обратния път. Проклетият кон загуби една подкова и ми се наложи да вървя дълго време до животното в калта, която тук във Вирджиния наричат път. Нямаше как да заобиколя, за да сложа нова подкова на добичето, защото щях да пропусна собствената си сватбена нощ.
Рийган го слушаше захласнато и всяка дума, казана от него, действаше като чудодеен мехлем върху раненото й сърце.
— После връхлетя бурята и един гръм, при който звярът се подплаши и ме хвърли в канавката. Ако на тази кранта й е съдено да живее още два дни, то това положително няма да е защото аз й го желая. — Той се закашля заплашително. — Щях да пусна на драго сърце звяра да се пръждосва, ала тези проклети цветя бяха завързани за седлото. Затова цели два часа търсих коня в бурята. И когато най-сетне го намерих, седлото го нямаше.
Разгневен, Травис свали панталона си.
— Мина още един час, докато отново намеря седлото и всичко… всичко това тук. — Той измъкна от крачола си онова, което беше останало от една великденска роза, и смачка цветето с крива усмивка, преди да го хвърли при останалите цветя. — Джобовете на седлото се бяха продънили и вече нямаше в какво да пренеса цветята. Значи трябваше да ги сложа някъде другаде. — За пръв път той я погледна в лицето. — Така стоях аз там, един зрял мъж, насред най-ужасната буря през тази година, и си натъпках догоре всичките джобове с тези лепливи, вонящи, бодливи цветя. Знаеш ли всъщност колко глупав изглеждах в собствените си очи? И защо, по дяволите, въобще плачеш? — попита той на един дъх.
Тя взе една много мокра, вече изпомачкана роза от леглото и я поднесе към носа си.
— Една невеста трябва да получи и цветя, казваш ти. Нима си направил всичко това заради мен?
Върху мокрото му от дъжда лице се изписа объркване.
— Ами за кого другиго? Мислиш ли, че щях да тръгна на път в такова време, отгоре на всичко в сватбената си нощ, ако не заради невестата си?
Рийган не знаеше какво да каже. Наведе глава, а сълзите закапаха върху скута й.
След кратко мълчание Травис се приближи до нея, вдигна брадичката й и я погледна изпитателно в лицето.
— Плакала си дълго и много — каза той предпазливо. — Решила си, че повече няма да се върна, нали?
Тя потрепери, изправи се и отиде до леглото.
— Не, не това, аз само…
В този миг го чу да се смее тихо, обърна се и го видя гол, като античен бог, насред изобилието от ухаещи цветя. Беше се върнал при нея и беше положил големи усилия, за да й даде това, което пожела като невеста.
Докато го разглеждаше усмихната, в очите му, приковани към роклята й, загоряха страстни пламъчета.
— Ще получа ли възнаграждение за моите усилия? — прошепна той, докато протягаше ръце към нея.
С един скок тя се озова при него, хвърли се на врата му и уви бедрата си около хълбоците му.
За миг Травис я притисна силно към себе си и я погледна удивено в очите.
— Как е могло да ти мине през ума изобщо, че ще те оставя, след като хвърлих толкова усилия да те завоювам? — каза той, клатейки глава, преди да притисне уста към устните й.
Когато усети голата му, още мокра кожа между бедрата си, тя потръпна от наслаждение и стисна толкова силно краката си, сякаш искаше да го съедини със себе си. Само една тънка като паяжина коприна отделяше телата им едно от друго, когато притисна гърдите си към неговите.
Дланите й потънаха в косата му и я разрошиха. Потопи пръстите си в тази истинска река, докато устните й оставяха гореща диря по устата и бузите му: той беше тук, той беше се завърнал! Той беше нейният съпруг, с когото можеше да прави каквото си иска.
Обладана от това чувство за власт, тя го ухапа прекалено силно по ухото.
В следващия миг се озова в обятията на Травис, полетя във въздуха и тупна на леглото сред фонтан от
