деца накрая на пущинака. Той запретна ръкави да строи голяма, комфортна къща.
— Това селище ще расте — промърмори Рийган, която с бебето на ръце хвърли поглед към площадката, където се виждаха основите на новата постройка. Обърна се назад към готовата да се срути, изложена на ветровете фермерска къща на Бранди, и започна да фантазира как щеше да изглежда свежо боядисана. И когато се остави да я носи фантазията й, тя я виждаше вече разширена с предстройка, с дълга веранда отстрани.
— Изглеждаш толкова смешна — каза Бранди, която стоеше зад Рийган. — Не искаш ли да ми кажеш защо?
Още не, помисли си Рийган. Вече беше имала толкова много мечти в живота си и нито една от тях не беше станала действителност. Отсега нататък се канеше да се съсредоточи върху една цел и да работи упорито, за да я постигне.
Когато седмици по-късно в края на краищата запозна предпазливо Бранди с плановете си как фермерската къща би могла да се превърне в хотел, съдружничката й реагира малко недоверчиво:
— Това… това наистина звучи чудесно, но вярваш ли, ние — имам предвид, две жени — можем да се заловим с такова нещо? Какво разбираме от експлоатацията на хотел?
— Нищо — призна си Рийган с обезоръжаваща откровеност. — Но не ме разколебавай да мисля дали мога да постигна онова, което искам. Иначе дори няма да опитам.
Бранди, която нямаше какво да възрази по тази забележка, се призна през смях за сразена.
— Длъжна си да опиташ — каза тя. — Ти ще водиш, аз ще те следвам по петите!
Всичко това беше закачка, за която Рийган не желаеше да размишлява сериозно. В действителност тя искаше да е затрупана с работа, за да не й остава въобще време за размисъл. Два дни, след като беше намерила дойка за Дженифър, тя извади скъпоценностите от скривалището и взе пътна кола, отиваща на Север. Преброди безброй селища, докато намери човек да й плати подходяща цена за гривната и обеците й. И навсякъде, където слизаше от каляската, оглеждаше странноприемниците. Забеляза, че хотелът не беше само място за пренощуване, но и център за обществени и политически прояви. Нахвърляше скици, задаваше въпроси и понеже беше толкова млада и толкова любознателна, любезно се отзоваваха на молбите й и на драго сърце й разясняваха тънкостите на хотелиерството.
Останала без сили, но с добри вести се върна в къщи и прегърна дъщеря си и Бранди. На рамото й висеше тежка кожена чанта, натъпкана с бележки, чертежи и рецепти за Бранди. А в подгъва на роклята й бяха зашити банкнотите, които беше получила за накитите си. От този момент нататък никога нямаше да се съмнява кой дава тон в тяхното съдружие.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Фаръл Батсфърд слезе от пътната кола в Скарлет Спрингс през едно прохладно мартенско утро на 1802 година. Изтърси прахоляка от дрехите си, приглади жакета от скъпо синьо кадифе и издърпа островърхите маншети на ръкавите си.
— Ще останете ли по-дълго тук, господине? — попита кочияшът на капрата зад стройния, елегантен пътник.
Фаръл не сметна за необходимо да погледне файтонджията и отговори на въпроса му с късо кимане. Той се суетеше наоколо, когато първият от двата му тежки куфара тупна от покрива на пътната кола на голата земя. С широка усмивка кочияшът го гледаше като невинен ангел.
— Да отнеса ли тези куфари в хотела? — попита набит младеж.
Отново Фаръл се ограничи с една рязко кимане в усилието си да пренебрегне съществуването на целия американски народ. Когато каляската се отдалечи, той за пръв път хвърли поглед към хотела „Силвър- Долфин“. Беше висок три етажа и половина, с двойна веранда на фасадата и високи снежнобели колони, които стигаха чак до покрива.
Подхвърли на младежа четвъртдоларова монета и реши да разгледа града.
Тук някъде трябваше да извират пари, помисли си той, докато разглеждаше спретнатите, солидни къщи. От другата страна на хотела откри печатница, лечебница, адвокатска кантора, аптека. Недалеч от тях видя ковачница, голям дюкян за всякакви стоки и училище, а в края на улицата голяма, добре поддържана църква. Всичко изглежда просперираше и благоденстваше.
Фаръл съсредоточи поглед отново върху хотела. Веднага се виждаше, че тази добре поддържана сграда беше центърът на населеното място. Зад хотелския комплекс имаше една допълнителна постройка — реставрирана по-стара къща, която вероятно беше зародишната клетка на това предприятие. Всички прозорци бяха безупречно чисти, кепенците на прозорците бяха прясно боядисани, и докато Фаръл разглеждаше архитектурните забележителности, безброй хора влизаха и излизаха от хотела. Очевидно това беше едно процъфтяващо предприятие.
За стотен път Фаръл извади от джоба си една протрита от четене вестникарска статия. В тази статия се твърдеше, че на госпожа Рийган Станфорд и на някоя си госпожица Бранди Дътън, една неомъжена жена, донякъде принадлежал цял град в Пенсилвания. Първоначално Фаръл си беше помислил, че е невъзможно да е онази Рийган, която търсеше вече толкова години, ала един мъж, когото беше изпратил в това селище, се върна с описанието, което отговаряше само на онази Рийган, която беше познавал някога по- отблизо.
Той отново си спомни за нощта преди почти пет години, когато Джонатан Нортлънд беше изгонил племенницата си от собствената й къща. Клетата, наивна Рийган така и не беше разбрала, че й принадлежи Уистън Мейнър, и не тя беше живяла от доходите на вуйчо си, както последният твърдеше през онази нощ, а по-скоро вуйчо й Джонатан Нортлънд беше човекът, който получаваше препитанието си в живота от лихвите на нейното състояние.
Като се усмихваше, Фаръл се запита дали Нортлънд някога въобще се е досетил кой е съобщил за скандалното държане на вуйчо й на изпълнителите на завещанието, които управляваха състоянието на Рийган. Обстоятелството, че попечителите на наследството й малко по-късно изхвърлиха на улицата Джонатан без пукнато пени, беше едно малко, но не неуместно отмъщение за твърденията на Джонатан по отношение на Фаръл през същата онази нощ. Жаждата за мъст на Фаръл се уталожи едва тогава, когато шест месеца по-късно намериха на улицата Джонатан намушкан с кинжал в един вертеп в пристанищния квартал на Ливърпул.
Минаха месеци и години, а на Фаръл все повече не му даваше мира мисълта за милионите на Рийган, които лежаха неизползвани в една банка и всеки ден растяха благодарение на предпазливите управители на нейното състояние. Той започна да се оглежда за невеста, за някоя партия с достатъчно пари, която да издържа него и имението по подобаващ за потеклото му начин. Младите дами, които прехвърляше в ума си, не можеха да предложат дори приблизително толкова голяма зестра като Рийган Уистън. А и наследничките на заможни семейства не искаха да имат нищо общо с един останал без средства, без титла джентълмен със съмнителен начин на живот.
След като Фаръл беше търсил напразно цели две години подходяща невеста, той стигна до извода, че за всичко беше виновна Рийган, защото го беше подиграла и с това подкопала реномето му сред жените от добри семейства. За него беше въпрос на чест да намери отново това момиче и да се ожени за него, за да възстанови с нейното състояние накърненото си честолюбие.
Мина известно време, преди да открие старата камериерка на Рийган, Лезли, в Шотландия, където живееше у роднини. Старата жена страдаше от хронични болки заради накриво зараснала долна челюст: отгоре на всичко Джонатан Нортлънд й беше избил всичките предни зъби, когато се опитвала да отговори на въпросите на един американец, който търсел сведения за семейството на младо момиче, хвърлило се на врата му.
С течащи лиги, като изговаряше непонятни думи и непрекъснато посягаше към едно шише, за да заглуши болките си, Лезли беше направила толкова отвратително впечатление на Фаръл, че той едвам издържа срещата си с нея. Отгоре на всичко в паметта й зееха празноти и минаха часове, преди да узнае онова, което искаше да знае на всяка цена. Поне успя да напусне жилището й с представа къде трябва да търси, ако иска да постигне целта си.
Когато свърза отговорите й му стана ясно, че Рийган беше отплавала за Америка. За него не беше никак лесно решението да я преследва там, ала го направи с твърдото убеждение, че след продължилият с години
