Рийган погледна за миг Марго твърдо в очите, докато мозъкът й трескаво работеше. През всичките години се беше удивлявала защо Травис не я намери. Беше му оставила следа, която дори дете можеше да намери, значи, така заключаваше тя, Травис въобще не беше си дал труда да проследи пътната й кола.
Ала ако Марго беше намерила първа бележката й в библиотеката…
— Той търси ли ме много дълго? — попита Рийган тихо.
Марго се изправи и я погледна разгневена отвисоко.
— Навярно не очаквате от мен да ви отговоря? Но нека ви предупредя: Травис ми принадлежи! Не вярвам, че сте пълноценна жена, за да се борите с мен за него. Аз винаги получавам онова, което искам.
— Наистина ли, Марго? — попита Рийган невъзмутимо. — Имате ли мъж, който да ви държи в прегръдките си нощем, когато плачете? Или някой, на когото да доверявате най-интимните си тайни? Знаете ли какво означава да споделяте, да обичате или да бъдете обичана от някого? — Рийган вдигна глава и изгледа Марго. — Или мислите за хората само като долари и центове? Кажете ми честно щяхте ли толкова много да се интересувате от мъжа ми, ако ви принадлежеше Скарлет Спрингс?
Марго отвори уста, за да възрази нещо, но премисли и напусна безмълвно библиотеката.
Когато Рийган поднесе чашата с чай към устните си, тя забеляза за своя изненада, че цялата трепереше. Въпросите, които зададе на Марго, всъщност, без да съзнава това, беше отправила към самата себе си. Какво значеше за нея по принцип, че притежава един град? Имаше приятели тук, хора, с които я свързваха дружески отношения, но можеха ли те да заменят един особен човек — който я обичаше, макар тя да не се показваше от най-добрата си страна? Някой, който й държеше главата, когато беше болна? Някой, който познаваше всичките й нелицеприятни черти и я обичаше напук на слабостите й?
Виждаше пред очите си плантацията на Травис и Станфорд-Хол и знаеше, че всъщност мястото на Дженифър беше там. В салона висяха стотици портрети, увековечили рода на Травис, които бяха и предци на Дженифър. Тя заслужаваше да израсте сред толкова подредени отношения, сред безопасност и спокойствие, не сред постоянно сменящи се хора в един хотел.
Тя се облегна назад в креслото си. Естествено нямаше да й е лесно да каже на Травис, че е спечелил. Несъмнено щеше да се бие в гърдите, че го е знаел от самото начало. Но нима това имаше някакво значение? Трябваше ли от глупава гордост да се откаже да живее с мъжа, когото обичаше? Трябваше ли от уязвено чувство за достойнство да се откаже от всичко това? Отгоре на всичко съществуваха възможности да му върне тъпкано за арогантността му. О, да, размишляваше тя. От всяка необмислена дума, която й беше казал, щеше да го заболи още веднъж…
— Но ти изглеждаш много доволна — каза Бранди. Рийган беше толкова потънала в мислите си, че забеляза приятелката си едва тогава, когато застана пред нея.
— Тъкмо си мислех за Травис.
— В такъв случай и аз щях да сияя като теб. Кога напускаш с него града?
— Как си стигнала до идеята, че аз с него…? — започна Рийган, но отново спря при гръмкия смях на Бранди. — Знам за какво си мислиш в момента и това е вярно. С години изпитвах страх от Травис. Боях се, че щеше да ме глътне без остатък със завладяващата си личност и вече няма да ме има на белия свят.
— Ала сега вече знаеш, че можеш да се наложиш до него — каза Бранди.
— Да! И разбрах, че е прав, когато твърди, че Дженифър ще бъде на по-добро място в неговата плантация. Но какво ще стане с теб? Да потърся ли някой, който да ти помага при управлението на хотела?
— Не, не се тревожи за това — каза Бранди, като махна с ръка. — Травис и аз вече уредихме всичко. Няма никакви проблеми.
— Травис и ти? Имаш предвид, че ти и… моят мъж зад гърба ми сте…?
— След всичко, което чух напоследък, той наистина не ти е съпруг. И разбира се веднага ми стана ясно, че ще напуснеш Скарлет Спрингс. Травис е мъж, на когото нито една жена не може дълго да противостои. Знаеш ли всъщност, че е преобърнал земята, за да те търси, когато си го напуснала? И че през последните четири години е живял като монах?
— Какво? — смая се Рийган, докато я заливаше топла вълна. — Откъде знаеш всичко това?
— Докато ти работеше като вол, аз си позволих да поразпитам малко Травис и Дженифър. Ако ти не беше любопитна, аз пък изгарях от любопитство! Може би ще те заинтересува какво е правил клетият ти мъж през последните години?
Преди Рийган да отговори, Бранди започна да разправя надълго и нашироко за ходенето по мъките на Травис. Почти всичките му приятели били убедени, че Рийган се е удавила в реката, ала Травис не се отказвал от търсенето й въпреки техните увещания. Накрая дори свещеникът го предумвал да вмъкне една заупокойна за любимата му умряла жена по време на богослужението, защото смятал, че така ще излекува Травис от безумието му.
На Рийган свят й се виеше, когато час по-късно излезе от библиотеката. Не обърна внимание на Фаръл, който подтичваше като кученце след нея и на всяка цена искаше да поговорят. Преобърна целия хотел в търсене на Травис, за да му каже, че го обича, че иска да се омъжи за него и да се върне с него в къщи.
След като през целия ден беше чакала напразно Травис да се върне в хотела, ентусиазмът й малко отслабна. Унила, отхвърли поканата на Фаръл за вечеря и прекара вечерта сама с дъщеря си. Когато мина втората нощ, без Травис да се яви при нея, еуфорията й рухна. Дженифър се цупеше и хвърляше гневни погледи към майка си, поканите на Фаръл ставаха все по-настойчиви, а Марго ежечасно питаше Рийган къде се е дянал Травис.
На третия ден й се искаше никога да не е чувала името Травис Станфорд. Не можеше да я е оставил след всичките усилия, които беше хвърлил, за да я намери! Не можеше ли? О, боже, помисли си тя и се хвърли на леглото. Моля те, молеше тя всевишния, не допускай да ме изостави! За пръв път от много години тя се разплака горчиво. Върви по дяволите, Травис, хлипаше тя. Вече колко сълзи пролях заради теб?
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
На другата сутрин в пет часа тя се събуди от почукване на вратата. Сънена се изтърколи от леглото и облече утринния халат.
Тими Уотс, синът на управителя на една от фермите й, стоеше в коридора. Преди да успее да каже и една дума, юношата й подаде дългостеблена червена роза и после отново изчезна в коридора към хотела.
Прозяваща се, все още сънена, Рийган се любуваше на великолепното ухаещо цвете. На дръжката му висеше навито на руло парче хартия. Тя го разви и прочете:
Рийган, искаш ли да се омъжиш за мен?
Мина цяла минута, преди разсъдъкът й да разбере онова, което очите й виждаха. После тя нададе ликуващ вик, притисна розата към гърдите си и подскочи три пъти във въздуха. Значи той все пак не беше я забравил!
— Мами — каза Дженифър и разтърка сънените си очи — да не би татко да се е върнал в къщи?
— Кажи-речи — засмя се Рийган, взе дъщеря си в прегръдките и затанцува с нея през стаята. — Тази роза, това великолепно, съвършено цвете, ми го е изпратил баща ти. Той иска да се преместим при него.
— Ще се преместим ли при него? — възкликна Дженифър и се вкопчи в майка си, защото й се зави свят. — Ще мога ли да яздя моето пони?
— Отсега нататък чак до края на света — отговори Рийган през смях. — А сега нека бързо се облечем, защото баща ти сигурно веднага ще дойде при нас.
Рийган нахвърля всичките си дрехи на леглото, докато изборът й падна на рокля от златист сатен.
