Докато въвеждаше ред в бъркотията, на вратата се почука повторно. Тя отвори вратата широко, защото се надяваше, че идва Травис.
Ала отвън стоеше Сара Уотс, сестрата на Тими, която държеше в ръката си две алени рози. Объркана, Рийган взе цветята и погледна след момичето, което отново изтича през коридора в хотела.
— Това татко ли беше? — попита Дженифър.
— Не, но татко ни изпрати още две рози. — Върху стеблото на едната отново висеше къс хартия, върху който пишеше с почерка на Травис:
Рийган, искаш ли да се омъжиш за мен?
— Какво има, мами? Защо татко не идва при нас? Рийган не обърна внимание на дрехите, които лежаха разхвърляни на леглото, и седна върху тях. Имаше едно такова предчувствие, едно странно подозрение, което й дойде на ум при донасянето на тези две рози. Погледна към часовника. Беше малко след пет и половина. Първата роза й беше връчена в пет часа, две рози в пет и половина. Не, помисли си тя, това не е възможно…
— Всичко е наред, скъпа — каза Рийган. — Искаш ли да поставиш тези рози в стаята си?
— Те от татко ли са?
— Разбира се!
Дженифър взе розите, сякаш бяха безценни и ги отнесе в стаята си.
В шест часа, когато Дженифър и Рийган бяха облечени и щяха да тръгват за закуската в хотела, на Рийган й бяха връчени още три рози.
— Великолепно! — извика Бранди, която вече стоеше до печката и готвеше. Преди Рийган да протестира, тя вече беше грабнала цветята от ръцете й, прочела прикрепената към тях бележка и поставила розите във ваза. — Съвсем не изглеждаш толкова щастлива. Мислех си, че ще се радваш, когато получиш знак от него, че е жив, след като ходеше през последните три дни в хотела така, сякаш са ти потънали гемиите! Три рози с една такава бележка към тях биха ме подлудили от щастие!
— Вече получих шест рози — обясни Рийган сериозно. — Една в пет, две в пет и половина, три в шест часа.
— Нима още не вярваш… — започна Бранди.
— Бях забравила, че имах малка кавга с Травис. Направих няколко пренебрежителни забележки за неспособността на американците да ухажват своите избранички.
— Това не е било много мило от твоя страна — отвърна Бранди и изведнъж се почувства засегната като американка. — Да се надяваме, че шест рози преди закуската ти доказват на какво сме способни ние, американците, в това отношение. — С тези думи тя се върна при печката.
С неприятно чувство, че е обидила най-добрата си приятелка, Рийган се запъти към трапезарията. Там момчето от печатницата й предаде в шест и половина четири жълти рози, всяка с бележка от Травис.
Рийган разглеждаше розите с дълбока въздишка и клатеше недоумяващо глава. Нима Травис никога не можеше да се задоволи с по-скромни неща? Трябваше ли винаги да преувеличава всичко? Сложи бележките в джоба си и постави розите във ваза.
В десет часа усмивката й посърна. В интервал от половин час й носеха все повече рози, досега беше поставила във вода вече шестдесет и шест рози. Все още това количество нямаше да е обезпокояващо, ако доставките не бяха разпалили любопитството на целия град.
Аптекарят пристигна с жена си много късно за закуската, което досега не беше се случвало, и преди двамата да напуснат трапезарията в хотела, се отбиха при масата на Рийган, за да я попитат кой е този Травис, който наел децата им да носят рози през половин час. Държаха се много тайнствено, що се отнася до мястото, откъдето децата вземаха розите и как се е стигнало до тяхното вербуване. Не пожелаха да кажат нищо и за бележките, които със сигурност бяха чели, ала Рийган забеляза по лицата им, че щяха да се пръснат от любопитство.
В дванадесет часа на Рийган й беше връчен букет с петнадесет рози, с бележка на всяко стебло. Сега вече Рийган започна да се крие от пратениците. Ала целият град изглежда участваше в заговора срещу нея: пет минути преди всеки половин или кръгъл час в хотела се появяваше някой с неотложна работа и я задържаше на някое място, където всички трябваше да я видят, когато се предаваше следващия букет.
В четири часа следобед й предадоха двадесет и три рози.
— Досега бяха, всичко на всичко, двеста седемдесет и шест рози — каза собственикът на смесения магазин, който събираше числата с тебешир на стената на солидния кръчмарски тезгях.
— Нима днес нямате никакви клиенти? — попита Рийган заядливо.
— Нито един — отговори той с широка усмивка. — Всичките седят тук. — Той погледна назад към препълненото помещение на кръчмата. — Иска ли някой да се обзаложи с мен докога ще продължава така?
Рийган се обърна, напусна помещението и хвърли розите в ръцете на Бранди.
— Рози? — изуми се Бранди. — Каква изненада! Кой ти е изпратил рози?
Рийган прехапа устни и закрачи по коридора надолу към канцеларията си. От Травис можеше да се очаква, че е насочил общественото внимание към розите. Защото хората положително имаха някаква друга работа, вместо да седят в хотела й и да наблюдават как събира рози. Нямаше нищо учудващо, че родителите проявяваха любопитство, след като Травис наемаше всички деца в града като носачи на цветя!
В седем часа вечерта тя получи двадесет и девет рози, а в осем часа й поднесоха букет с тридесет и една. В девет часа в хотела бяха разпръснати общо петстотин шестдесет и една роза — рози във всички цветове и нюанси, каквито природата досега познаваше.
Бележките на Травис, които винаги бяха с еднакво съдържание, лежаха в джобовете й, в чекмеджетата на писалището й, в една кутия върху тоалетната й масичка и в един бакърен пържолник в кухнята. Въпреки оплакванията си тя не намери у себе си сили да хвърли поне една от тези бележки.
В девет часа вечерта започна да се пита дали този потоп някога ще свърши. Беше уморена и не искаше друго, освен да си легне и да я оставят на мира.
Когато застана пред вратата на апартамента си, едно дете й бутна в ръцете букет с тридесет и пет рози. Щом влезе в спалнята си, тя свали грижливо бележката от всяко стебло, прочете ги всичките и ги струпа в едно чекмедже под бельото си. „Травис“, прошепна тя и ненадейно умората й изчезна. Тъй като тук се чувстваше защитена от любопитни очи, тя най-сетне се нарадва на розите си.
Някой — несъмнено Бранди — беше поставил няколко пълни с вода вази в един от ъглите на спалнята и Рийган сега ги напълни с розите си. Спомни си кога за последен път беше получила цветя от Травис — в сватбената си нощ.
Засмя се тихо когато в десет и половина й донесоха тридесет и шест рози.
В единадесет и в единадесет и половина й поднесоха още повече рози. Когато удари полунощ, Рийган отвори с прозявка вратата, пред която този път стоеше Реверънд Уентуърт, свещеникът на Скарлет Спрингс.
— Не искате ли да влезете? — попита тя учтиво.
— Не, трябва да се връщам веднага в къщи. По това време обикновено отдавна спя. Дойдох само, за да ви предам това тук.
Той й подаде дълга, тясна бяла кутия и когато Рийган я отвори, в нея лежеше приказно красива роза от благороден, тънък, чуплив розов кристал. И стеблото, и листата бяха от стъкло, което беше оцветено светлозелено, и над стеблото беше поставен гравиран сребърен пръстен, на който пишеше:
Рийган, искаш ли да се омъжиш за мен?
