чинията му.
Блеър престана да яде. Не понасяше да я бомбардират непрекъснато с парченца от храна или да държи чашата си да не падне, докато този всезнайко монополизираше разговора. Разговор — глупости! Той просто държеше реч.
Най-лошото беше, че трябваше да гледа как Хюстън, майка й и мистър Гейтс са го зяпнали в устата. Сякаш всяка дума беше от злато. Всъщност така си и беше, помисли си отвратено Блеър. Никога не беше обръщала внимание на парите, но вероятно за повечето хора те бяха основното съдържание на живота им. Във всеки случай Хюстън го приемаше така и беше готова да прекара дните си като съпруга на този ужасен, недодялан тип.
Блеър посегна към свещника, за да предотврати падането му когато Тагърт повторно си сипа сос. Готвачката сигурно го е разбъркала в големия казан за пране, помисли си тя.
Точно в този миг Тагърт прекъсна обясненията си, че благосклонно позволява на мистър Гейтс да се включи в покупките на недвижими имоти, и впи очи в Блеър. Внезапно охотата му за приказки изчезна и той бутна стола си назад.
— Не е ли време да вървим, миличка? Нали искаше да се разходиш в парка, преди да се стъмни…
Поне да беше попитал дали другите са свършили с обяда, помисли си възмутено Блеър. Не, господинът искаше да си върви и с тон на паша пожела Хюстън да го придружи. Вместо да протестира, сестра й послушно го последва навън.
— Е, Лий — заговори с усмивка Оупъл и почти си изкриви врата, като се опита да извърти глава в люлеещия се стол и да вдигне поглед към него. — Не те чух да влизаш. — Тя го погледна по-внимателно. — Изглеждаш доста по-добре, отколкото преди два-три дни. Какви са причините за това? — И направи физиономия, сякаш искаше да добави: „Какво ти казвах аз?“
Лий се наведе и я целуна по бузата, после се отпусна в едно от креслата, поставени на задната веранда. Взе една голяма червена ябълка и започна да я върти в ръцете си.
— Може би не толкова искам да се оженя за дъщеря ти. Може би просто искам да те имам за тъща.
Оупъл отново се зае с бродерията си.
— Значи смяташ, че имаш шансове да спечелиш дъщеря ми. Ако си спомням добре, при последния ни разговор беше убеден в противното. Какво се промени през последните дни?
— Какво ли? Целият свят се промени. — Лий лакомо захапа ябълката. — Ще спечеля. Не само ще спечеля, ами ще предизвикам земетресение. Оня беден момък Хънтър няма никакви шансове.
— Струва ми се, че си намерил ключа към сърцето на Блеър, а той не се крие в цветята и бонбоните.
Леандър се ухили доволно, вдигна очи и каза:
— Ще я ухажвам така, както най-много й харесва — с огнестрелни рани, отравяния на кръвта, белодробни възпаления, ампутации и всичко, което мога да намеря за нея. Като започне пролетното изкарване на добитъка, ще й сервирам най-великолепните болести.
По лицето на Оупъл се изписа ужас.
— Какви страхотии чувам! Трябва ли да бъдеш толкова драстичен?
— Според натрупания досега опит нищо не може да я уплаши. Колкото по-страшно става, толкова повече тя се въодушевява. Но трябва някой да я наглежда, иначе ще си строши главата.
— И този някой ще бъдеш ти, нали?
Леандър се надигна.
— През всичките дни, които ми остават. Мисля, че току-що чух гласа на любимата си. Ще видиш — само след седмица ще хукне към брачния олтар!
— Лий!
Той се спря в рамката на вратата.
— А кой ще й каже за отказа на „Свети Йосиф“ да я приеме?
Леандър съзаклятнически смигна.
— Ще приложа всичките си хитрини, за да не го узнае никога. Ще направя така, че тя да им откаже. Какво си въобразяват ония хора, като твърдят че тя е недостойна да работи в мизерната им болница?
— Дъщеря ми е добра лекарка, нали? — промълви Оупъл и лицето й засия от гордост.
— Не е лоша — отговори с тих смях Лий и тръгна към салона. — Не е лоша за жена.
Блеър го намери в салона. Вчерашният ден беше ужасно разочарование за нея. Алън не се обади, Лий не се появи никакъв, а и през цялото време я разкъсваше тревога за Хюстън, която се продаваше на онзи ужасен Тагърт. Затова, когато отиде при Леандър, в сърцето й се промъкна страх. Дали ще се държи отново като доктор Уестфийлд или като мъжа, който използваше всеки повод да я обижда?
— Искал си да говориш с мен? — попита предпазливо тя.
Леандър направи физиономия, която беше напълно нова за него. Изглеждаше й плах като момче.
— Дойдох да ти кажа нещо, ако нямаш нищо против да ме изслушаш.
— Естествено, че нямам нищо против — отговори тя. — Защо да не си поговорим.
Блеър се настани в червеното брокатено кресло, а Леандър остава прав пред нея с шапка в ръка, мачкайки я като носна кърпичка. Когато Блеър го покани да седне, той смутено поклати глава.
— Не е лесно да ти кажа това, за което дойдох. Не е лесно да призная поражението си, особено по този важен за мен въпрос. Толкова много исках да те спечеля за своя жена…
Блеър понечи да каже нещо, но Леандър вдигна ръка, за да я възпре.
— Не, остави ме да ти кажа докрай онова, което съм решил. Тежко ми е, но трябва да го направя, защото вече не мога да мисля за нищо друго.
Лий продължи да мачка шапката си в ръце и пристъпи към прозореца. Никога не го беше виждала толкова нервен.
— Съботата — денят, който прекарахме като колеги-лекари — беше от огромно значение за мен. До този ден бих заложил всичко, което притежавам, в подкрепа на убеждението си, че една жена не може да бъде добър лекар, но ти ме накара да променя мнението си. През този ден ти ми показа, че жената може не само да бъде добър лекар, но и много по-добър от повечето мъже.
— Много ти благодаря — промълви Блеър и по гърба й пробягнаха сладостни тръпки.
Лий обърна лице към нея.
— Затова сега се отказвам от състезанието
— Какво?
— Да, отказвам се от съревнованието или както там го наричаш. Вчера, докато работех сам в болницата, внезапно проумях колко ме е променил денят, който прекарахме като колеги. Трябва да знаеш, че винаги съм работил сам, но когато в събота станахме екип… За мен това беше нещо като осъществяване на отдавнашна мечта. Толкова си подхождахме, така идеално се разбирахме — почти като любовна двойка. — Той млъкна и впи очи в нея. — Естествено изразявам се метафорично.
— Разбира се — промърмори тя. — Но засега не схващам смисъла на думите ти.
— Наистина ли? Исках да кажа, че вероятно загубих съпруга, но затова пък спечелих колежка! Може би съм се отнасял към тази жена с малко или с никакво уважение може би дори приложих няколко непочтени номера, а да й покажа, че приятеля й хич го няма, защото не може да плува, нито да гребе, дори да язди, но те уверявам, че никога не бих сторил подобно нещо на една колежка, която заслужава уважението и… да, и възхищението ми.
Блеър слисано замълча. Вярно, описанието на Алън не беше особено коректно, но хвалебственият химн зазвуча толкова сладко в ушите й, че не й даде сърце да го опровергае.
— Нима искаш да кажеш, че вече не настояваш да се ожениш за мен?
— Искам да кажа, че те уважавам, и тъй като разбрах, че желаеш да се омъжиш за Алън Хънтър, ми стана ясно, че не бива да се изпречвам на пътя ти. Ние сме равноправни колеги — професионалисти и аз не мога да продължа с номерата, които прилагах до съботния ден. Вече не настоявам да останеш в Чандлър. Можеш да напуснеш града с човека, когото обичаш, и аз те уверявам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да възпра Гейтс да не съобщи в Пенсилвания за загубата на твоята… девственост.
Блеър се надигна.
— Все още не съм сигурна, че съм те разбрала добре. Значи мога да си замина по всяко време? Вече
