— Проблемът също е извънредно важен. Освен това, Блеър, ти не си просто една от многото в големия град. Ти си важна личност в община Чандлър в Колорадо.
Нина се изправи.
— Помисли си. Аз отивам в къщи да видя татко, но двамата с Лий заповядайте на вечеря. Ще остана тук само две седмици и после ще се върна в Пенсилвания при Алън. Нямаше да те питам, ако познавах друг човек, който да има достъп до лагерите. Моля те да решиш бързо и да ме уведомиш за решението си.
— Добре, ще си помисля — отговори разсеяно Блеър. Беше запленена от мисълта, че ще внася нелегално вестници в строго охраняваните лагери и това ще подтиква миньорите към бунт.
През целия следобед, докато крачеше напред-назад в празната клиника и се опитваше. да чете някакво медицинско списание, Блеър размишляваше за възможностите и последствията от мисията, която искаше да й възложи Нина. Зълва й много добре знаеше, че е улучила болезнена точка: Блеър отдавна не се смяташе за част от този град. Когато го напусна преди години, не възнамеряваше да се връща. Сбогуването трябваше да бъде завинаги. А ето че сега се налагаше да реши дали да участва в живота на родния си град, или да се държи настрана. Можеше да си остане в своята чиста клиника и от време на време да лекува пострадали миньори, или пък можеше да помогне за намаляването на злополуките в мините.
Ами ако при това пострада самата тя?
Мислите й се въртяха все в един и същ кръг и тя не можеше да вземе решение.
Вечеряха с Лий, сестра му и баща му и когато след вечеря Нина я попита дали вече е решила, тя трябваше да отговори отрицателно. Нина се усмихна и каза, че много добре я разбира — след това Блеър се почувства още по-зле.
На следващата сутрин се събуди с главоболие. Празната клиника кънтеше от стъпките й. Мисис Кребс каза, че има да прави покупки, и излезе. В девет часа удари камбанката на вратата и Блеър изтича да отвори с надеждата, че най-после идва истински пациент.
Пред нея застанаха една жена и осемгодишно момиченце.
— С какво мога да ви помогна?
— Вие ли сте госпожа докторката?
— Аз съм лекарка. Заповядайте в кабинета ми.
— Добре. — Жената нареди на детето да седне на един стол и да я чака и последва Блеър в стаята за прегледи.
— Какъв проблем имате?
Жената се разположи удобно и заговори:
— Вече не съм толкова здрава, колкото едно време, и ми се струва, че ми е необходима помощ. Не много, само понякога.
— Всички ние от време на време се нуждаем от помощ. Какво по-точно желаете?
— Ами… Всъщност какво има да го увъртам? Някои от моите момичета, които работят на Ривър стрийт, купуват мръсен опиум. Мислех си, че щом сте доктор, можете да ни набавите по-чист от Сан Франциско. Знам, че вие, лекарите, си имате свой метод, с който проверявате чистотата на праха. Вероятно можете да си позволите да доставяте опиум в големи количества и после да го препродавате. А аз ще ви намеря колкото си искате прекупвачи и клиенти и…
— Моля, напуснете кабинета ми — прекъсна я подчертано спокойно Блеър.
Жената се надигна от стола си.
— Аха, смятате се за много изискана, така ли? Мислите си, че сте нещо повече от нашего брата, а? Не знаете ли, че целият град ви се смее? Наричате се лекарка, седите си тук в празната клиника и никой не идва при вас. Няма и да дойде, можете да бъдете уверена в това.
Блеър безмълвно й посочи вратата.
Жената навири нос, хвана детето за ръка и се запъти към изхода. Така тръшна вратата след себе си, че камбанката се откачи и падна на земята.
Без следа от гняв Блеър отново седна зад бюрото и взе в ръка лист хартия. Беше списък на домакинските разходи, направени от мисис Шейнс. Блеър трябваше да ги провери.
Тя се загледа в листа и цифрите внезапно се размазаха пред очите й. Преди да разбере какво става, захлупи глава на бюрото и избухна в отчаян плач. Дълго плака безмълвно и сълзите се стичаха на потоци по бузите й. Най-после вдигна глава и посегна да потърси носна кърпа.
Стресна се и ръката й застана във въздуха, когато забеляза, че на стола под прозореца е седнал Кен Тагърт.
— Доставя ли ти удоволствие да шпионираш хората? — изсъска тя.
— Не съм го правил достатъчно често, за да мога да ти отговоря — усмихна се той, докато я наблюдаваше с истинска загриженост.
Блеър трескаво затърси кърпичка във всички чекмеджета, но най-после сърдито изтръгна от ръцете му голямата носна кърпа, която той й подаваше през масата.
— Чиста е. Хюстън не ме пуска да изляза навън, без да е проверила всичките ми джобове.
Без да се усмихва на шеговития му тон, Блеър му обърна гръб и издуха носа си.
Кен посегна през масата и вдигна списъка с разходите.
— Затова ли ревеш? — Той хвърли бегъл поглед към числата и заяви: — Сбъркала си със седем цента. — После небрежно остави листа на бюрото. — Нима седем цента те карат да плачеш?
— Щом искаш да знаеш, ще ти кажа. Нараниха чувствата ми. — Обидиха ме — просто ей така.
— Няма ли да ми кажеш нещо повече?
— Защо? За да ми се надсмиваш и ти ли? Познавам хората от твоя тип. Ти никога не би позволил да те прегледа жена. Разсъждаваш като всички останали мъже и като повечето жени. Ще разрешиш ли на жена да те оперира?
Лицето му остана сериозно.
— Никога не съм ходил на лекар, следователно не знам на кого бих позволил да ме оперира. Смятам, че когато много ме боли, ще допусна до себе си всеки, който разбира от тия неща. Това ли е причината, поради която плачеш? Че никой не идва при теб?
Блеър отпусна ръце. С гнева я напускаше и смелостта.
— Веднъж Лий ми каза, че в началото всички лекари са идеалисти. Мисля, че съм ярък пример затова. Смятах, че жителите на града ще приемат с въодушевление новата женска клиника. Всъщност те може би наистина ще се зарадват — ако Леандър е тук и я ръководи. Влизат при мен, поглеждат ме и питат за „истински“ доктор. Майка ми три пъти дойде при мен с какви ли не оплаквания, дойдоха и няколко жени, които ме знаят още от бебе. И като че ли си нямам достатъчно грижи, градският комитет на болниците внезапно реши, че тук няма достатъчно работа за още един лекар.
Кен седеше на стола и внимателно наблюдаваше балдъзата си. Почти не я познаваше, но знаеше, че проявява енергия за двама — а ето че сега седеше насреща му с унило лице и угаснали очи.
— Вчера бях в обора — започна той, — без риза, но това не бива да го казваш на Хюстън, и си ударих гърба в една дъсчена преграда. Целият ми гръб е набит с трески, а не мога да ги извадя с ръка.
Блеър бързо вдигна глава и по лицето й се изписа усмивка.
— Не е кой знае какво, но повече не мога да ти предложа.
— Добре — отговори тихо тя. — Тогава ела с мен в хирургията да прегледам гърба ти.
Тресчиците не бяха много големи, нито бяха заседнали дълбоко в кожата, но Блеър извади всичките с голямо старание. Излегнат по корем на кушетката, Кен попита:
— Защо камбанката на вратата е паднала? Някой май здравата ти се е ядосал.
Блеър не можа да устои на очевидната му приятелска загриженост и му разказа за жената, която беше поискала опиум и после й беше изкрещяла, че целият град й се надсмива.
— А Лий от години мечтае за женска клиника в Чандлър и работи, за да осъществи мечтата си. Сега обаче се грижи за един работник, пострадал в мината, а аз седя в клиниката и го разочаровам.
— По-скоро ми се струва, че болните те разочароват. И по моя преценка пропускат много.
Блеър поласкано се усмихна.
— Много мило от твоя страна да кажеш подобно нещо, но сигурно не би дошъл при мен, ако… Всъщност
