Лий беше казал, че е много загрижен за начина, по който ще бъдат възприети тези възвания сред работниците. Блеър набързо беше прочела един от позивите — писанието гъмжеше от дръзки слова и призиви за неподчинение. Подобен стил можеше да подтикне мъжете да действат и едва след това да размислят за последиците от действията си…
Тя вдигна очи към Лий, който внимателно я наблюдаваше.
— Аз… Съвсем не исках да те изплаша — промълви тя. — Аз само… — Без да каже нито дума повече, тя се сгуши в протегнатите му ръце.
— Даваш ли ми обещание? — попита той и зарови лице в косите й.
Блеър искаше да отговори, че няма да му обещае нищо, когато й хрумна, че може би съществуват и други начини за внасяне на вестници в лагерите — без да се излагат хората на опасност да бъдат застреляни.
— Обещавам никога вече да не пренасям профсъюзни позиви в лагерите на миньорите.
Лий дръпна главата й назад, за да види очите й.
— А какво ще правиш, ако някой се обади по телефона, че е станало нещастие в рудника, и мен ме няма?
— О, Лий, мисля, че ще се отзова на повикването…
Силните му пръсти здраво стиснаха тила й.
— Виж какво, аз много обичам този град и не ми се иска да го напускам, но нищо чудно някой ден да се преместим някъде на изток в Тексас, където на мили наоколо да не живее никой. Там поне жена ми ще бъде в безопасност. — Очите му заприличаха на тесни цепки. — Освен това ще помоля мисис Шейнс и мисис Кребс да ни придружат.
— Жестоко, нечовешко наказание! Е, добре, ще избягвам лагерите и мините, освен в случаите, когато сме двамата заедно. Но ако имаш нужда от мен за спешен случай…
Лий побърза да затвори устните й със своите.
— Ако наистина имам нужда от теб, трябва да знам къде си — по всяко време на деня и нощта, във всяка секунда.
— Но аз почти никога не знам къде си ти. Смятам, че почтеността те задължава…
Лий отново я целуна.
— Когато излязох от болницата, тъкмо бяха докарали две каруци с ранени каубои. Доколкото разбрах, някакво стадо се е разпръснало. Всъщност трябваше да си остана там и да…
Блеър веднага го отблъсна от себе си.
— Какво се мотаем още тук? Да вървим в болницата!
— Ето такива момичета харесвам — засмя се Лий и я последва към кабриолета и, за който беше завързан конят му.
— Отворете портата!
Памела Фентън Янгър чакаше пред портите на мината „Малката Памела“, възседнала коня си. Тя изгледа отвисоко двамата пазачи, които й препречваха пътя.
Мъжете мълчаливо я разглеждаха. Тази висока метър и осемдесет дама, възседнала огромен скопен жребец, който нетърпеливо потропваше с копита, всяваше страх в жалките им душици. Макар че дебелата дървена порта ги разделяше от мощните копита на жребеца й, те уплашено отстъпиха крачка назад, когато животното отметна глава и се завъртя около себе си.
— Чухте ли ме? Отворете портата!
— Но вие нямате позволение… — започна единият от пазачите.
Другият го смушка в ребрата.
— Няма нищо, мис Фентън — каза той, отвори портата и отскочи настрани, когато грамадният жребец профуча на сантиметри от него.
— Това е дъщерята на собственика — обясни той на колегата си.
Памела премина на кон разстоянието до входа на шахтата и след нея се понесоха облаци прах.
— Искам да говоря с Рафърти Тагърт — каза тя и дръпна силно юздите на коня си, който въртеше очи като безумен. — Къде е той?
— На смяна — отговори някой. — Галерия номер шест.
— Повикайте го. Трябва да го видя.
— Момент… — промърмори един мъж и пристъпи напред. Друг, доста по-стар от него, се изстъпи безстрашно пред развилнелия се жребец.
— Добро утро, мис Фентън. Тагърт е под земята, но съм сигурен че някой ей сега ще отиде да го извика.
— Побързайте — отговори тя и отново дръпна юздите, за да подчертае властта си над грамадното животно.
После изкриви устни и огледа миньорския лагер, мръсотията и мизерията, които царяха навсякъде. Още когато беше малко дете, баща й беше настоял да го придружи в този лагер, за да види със собствените си очи откъде идва богатството им. Тогава Памела беше огледала лагера и беше казала: „Мисля, че сме много бедни.“
Лагерът си беше същият, както и преди десетина години.
— Междувременно някой да оседлае кон и за него. Кажете му, че го чакам на завоя на река Фишърмен.
Изчака, докато конят й се завъртя около себе си, и се обърна към минния надзирател.
— И ако съкратите само едно пени от заплатата му, лошо ви се пише.
После отпусна юздите и жребецът препусна към портата на лагера. Копитата му откъртваха парчета сгурия и ги разхвърляха на всички страни.
Не стана нужда да чака дълго. Може би за повечето хора името Фентън беше символ на най-лошото в живота им, но онези, които работеха в мините му, угоднически превиваха гръб, когато някой Фентън поискаше нещо от тях.
Раф беше възседнал мършаво муле, което беше твърде малко за мощното му тяло. Лицето и дрехите му бяха черни от въглищния прах. В белите му очни ябълки се таеше гняв.
— Щом си наумите нещо, трябва непременно да го осъществите, нали! Принцеса Фентън трябва на всяка цена да бъде задоволена — изръмжа той вместо поздрав, скочи от мулето и я изгледа право в очите.
— Лагерът не ми харесва.
— На никого не харесва да живее там, само че нашите хора сами печелят хляба си.
— Не съм дошла тук да се карам с вас. Трябва да ви съобщя нещо извънредно важно. Вземете! — Тя му подаде сапун и кърпа за ръце. — Не ме гледайте толкова учудено. Не за пръв път виждам въглищен прах.
Раф я изгледа накриво, издърпа от ръцете й сапуна и кърпата, коленичи край потока и започна да сапунисва лицето и ръцете си.
— Добре де, кажете, каквото имате да ми кажете.
Памела приседна на една плоска скала и протегна насреща му дългите си стройни крака. С колосаната черна шапка тя изглеждаше още по-висока, отколкото беше, но малката черна воалетка придаваше на лицето й тайнствена женственост.
— Когато навърших седем години, баща ми загуби резервния ключ за тайното чекмедже на бюрото си. Аз го намерих и го скрих в ковчежето си за скъпоценности. Когато станах на дванадесет, открих за коя врата е този ключ.
— И оттогава шпионирате баща си.
— По-скоро се информирам за някои неща.
Раф зачака, но Памела дълго не каза нищо. Когато обърна към нея прясно измитото си лице, тя му подаде кърпата.
— И какво открихте този път?
— Преди няколко месеца баща ми ангажира агентите на Пинкертън, за да разберат кой довежда в лагера профсъюзни агитатори.
