Роклята й изглеждаше невероятно разкошна в оскъдно обзаведеното помещение. Лилиан носеше риза от най-фин лен, почти прозрачна, върху нея богато надиплена рокля от същия тежък брокат като бонето. Деколтето беше четириъгълно и много дълбоко, корсажът подчертаваше стройната й талия. Синият брокат беше украсен с бяла заешка кожа. Коланът й беше от синя кожа, отрупан с едри гранати, смарагди и рубини.
Лилиан не можеше да откъсне поглед от отражението си в огледалото. Ела се приближи безшумно и сложи на раменете й подплатената със заешки кожи наметка.
— Не бива да ходите при него, господарке. Не, ако ще… — Ела говореше бързо и раздразнено.
— Ако ще се омъжвам за друг, това ли искаше да кажеш? — попита Лилиан и се усмихна доволно. Синият и светлокафявият цвят й стояха отлично и всеки мъж щеше да ги забележи. — Какво общо има женитбата с онова, което ще направя тази нощ?
— Знаете, че вършите грях. Не бива да се срещате с мъж, който не е ваш съпруг…
Лилиан се изсмя кратко и се зае да подрежда диплите на наметката си.
— Да не искаш да отида при мъжа, когото не съм избрала сама? — попита подигравателно тя и продължи, преди Ела да с успяла да отговори: — Не искам да ме придружаваш. Знам пътя. А за онова, което ще правим с Гевин, нямаме нужда от свидетел.
Ела беше твърде отдавна слугиня на Лилиан, за да се ужаси от тези думи. Господарката й винаги правеше каквото си иска.
— Ще дойда с вас, да не ви се случи нещо лошо по пътя.
Лилиан се направи, че не чува думите на прислужницата си. Тя взе една свещ от свещника до леглото си и тръгна към вратата.
— Не вдигай шум! — изсъска и въздъхна облекчено, когато вратата се отвори без скърцане. После прихвана широката пола със свободната си ръка. Много скоро ще напусна тези влажни стени и ще заживея в истински дом, каза си доволно тя.
— Внимавай! — прошепна предупредително тя и двете с Ела се притиснаха до стената. Един от стражите на баща й беше изникнал внезапно пред стълбището. Без да поглежда нагоре, той продължи обиколката си.
Лилиан угаси свещта, надявайки се, че никой не е чул уплашеното пъшкане на Ела, когато двете бяха обгърнати от черен мрак.
— Да вървим! — заповяда нетърпеливо тя. Сега нямаше време да се съобразява със страха на Ела. Двете излязоха от кулата и забързаха към мястото, където ги чакаха два коня. Лилиан се усмихна доволно и се метна на черния жребец, оседлан грижливо от ратайчето. Трябва да възнаградя това момче, каза си тя, само то се грижи така предано за господарката си.
Ела извика сърдито подире й, но Лилиан пусна коня в галоп, без да се обръща.
Тя препусна към портичката до реката и видя, че я бяха отворили за нея. Всичко беше наред.
През деня бе валяло и земята беше мокра и тежка. Лилиан вдъхна дълбоко влажния въздух и усети първия полъх на пролетта. Това я възбуди. Нали отиваше на любовна среща!
Когато беше сигурна, че вече никой не може да чуе тропота на коня й, тя се приведе напред и пошепна на врания жребец:
— Побързай, заведи ме при него! Заведи ме при любимия ми!
Конят раздвижи глава, сякаш я бе разбрал. После се протегна и препусна в луд галоп. Лилиан избухна в смях и изложи лицето си на нощния вятър.
Тя усети силните му ръце по тялото си и отново й прималя от сладост. Припомни си лицето му, толкова мъжествено и красиво, блестящите му очи.
— Браво, добричкият ми! — засмя се тя и потупа жребеца по гърба. — Сега вече може и по-бавно. — Тя дръпна юздите и конят забави ход. Вече беше наближила мястото на срещата и се сети, че днес трябваше да разкаже на Гевин за предстоящата си женитба. Той щеше да побеснее от гняв.
Острият вятър предизвика сълзи в очите й. Лилиан не се опита да ги спре. Сълзите щяха да я улеснят. Тя знаеше, че Гевин мрази сълзите, и през последните две години никога не се отдаваше на тази своя слабост, когато беше с него. Сълзите й бяха необходими само в случаите, когато трябваше на всяка цена да наложи волята си.
Лилиан въздъхна и мрачно се вгледа напред. Защо не можеше да поговори открито с Гевин? Защо трябваше да бъде толкова предпазлива с мъжете? Той я обичаше. Затова беше длъжен да разбере, че тя не може да постъпи другояче. Ала познаваше добре своя Гевин и знаеше, че ако му каже истината, ще го загуби. А нима можеше да намери любовник като него?
Мисълта за мускулестото, страстно тяло я накара да забие пети в хълбоците на коня. Тя щеше да направи всичко, за да задържи Гевин Аскот, мъжа, който търсеше достойна партньорка, рицаря, който… Той трябваше да остане само неин… завинаги!
Защо я караха да се омъжи за човек, който я отвращаваше? Само като си припомнеше тлъстия Едмънд Чатауърт с грозното му лице и нашарената от белези кожа, и я побиваха тръпки. Как щеше да понася този мек, изнежен дебелак? Но той беше граф. Той беше богат и притежаваше много земи. Имаше имения в Ирландия, Уелс и Шотландия, говореше се, че има собственост дори във Франция.
Лилиан не знаеше точно колко богат е той, но скоро щеше да го узнае. Духът на Едмънд беше ленив като тялото му и сигурно нямаше да мине много време, и тя щеше да завладее цялото му богатство. Щеше да му достави няколко уличници да го забавляват и да го държат в добро настроение, докато тя управлява имуществото му.
Лилиан имаше слабост към красивия и мъжествен Гевин Аскот, но тя не можеше да замъгли студения й разсъдък.
Кой беше Гевин Аскот? Някакъв незначителен барон, беден и без влияние и двора. Великолепен воин, силен и красив мъж, но той не можеше да й предложи лукса, който щеше да й осигури Едмънд.
Какъв ли би бил животът й с Гевин? Нощите обещаваха страст и екстаз, но Лилиан знаеше, че нито една жена не е в състояние да завладее изцяло един Аскот. Ако станеше негова съпруга, той щеше да очаква тя да живее усамотено и да изпълнява усърдно домакинските си задължения. Като съпруг той щеше да бъде също така безусловно изискващ както и като любовник.
Лилиан подкара коня си по-бързо. Тя искаше всичко — богатството на Едмънд, общественото му положение, но и страстта на Гевин. Усмихна се и намести златната брошка, която държеше наметката й. Гевин я обичаше. Тя беше твърдо убедена в това. А и беше достатъчно красива, за да го задържи.
Няколко сълзички в подходящия момент… Гевин щеше да й повярва, че е била принудена да вземе Едмънд за съпруг. Гевин беше човек на честта. Той щеше да разбере, че тя не може да се противопостави на бащината воля.
Гевин стоеше неподвижен и чакаше. Само мускулите на бузите му нервно потръпваха.
На лунната светлина лицето му изглеждаше като изсечено от камък. Устните му бяха здраво стиснати. Сивите очи бяха потъмнели и изглеждаха черни като косата, която падаше на меки вълни по яката на вълнения му жакет.
Само строгото рицарско възпитание го караше да остане неподвижен и да изглежда овладян и спокоен. В сърцето му беше същинска буря.
Тази сутрин той беше узнал, че жената, която обичаше, ще се омъжи за друг. Тя щеше да спи с друг мъж, да ражда децата му. В първия пристъп на гняв той беше готов да препусне към замъка на Никълъс Валенс и да накара Лилиан да се закълне, че това е лъжа. Ала гордостта го възпря.
Срещата тази вечер беше уговорена още преди седмици. Затова Гевин реши да изчака и да не се поддава на паника. След малко щеше да я види отново, да я грабне в обятията си и да чуе от сладките й устни онова, което искаше да чуе. Тя нямаше да се омъжи за друг — само за него, той беше сигурен в това.
Младият мъж се взираше в нощта и се вслушваше нетърпеливо да долови конски тропот. Наоколо цареше пълно тишина. Мракът беше черен и непроницаем.
Когато двамата с Лилиан се срещнаха за първи път на тази полянка, нощта пак беше черна и страшна.
