— Откъде знаете кога е заченато детето?
— Я ме погледнете! Аз съм стара жена и имам богат опит в тези работи.
— Мога ли да я видя? — попита развълнувано Гевин и нахлу в стаята, преди акушерката да е успяла да отговори.
Валеше като из ведро, бурята люлееше могъщите стари дървета. По сивото небе се стрелкаха светкавици, следвани от оглушителен гръм. Ала четиримата, които следваха мъничкия ковчег, не се тревожеха от времето.
Стивън стоеше до Гевин. Хелън се подпираше тежко на Джон. Водата се стичаше по косите и дрехите им.
„Моят син“, повтаряше си Гевин. Той отнасяше първия си син в гроба. В ушите му отекваха злобните думи, с които беше обвинил Джудит, че очаква дете от Уолтър Демари.
Той, само той беше виновен за смъртта на детето им. Гевин притисна лице с ръцете си и за първи път в живота си заплака.
През това време Джоан седеше до спящата си господарка. Лицето на Джудит беше бледо като възглавницата.
Гевин се върна от гробището и се присъедини към Джоан. Двамата седяха мълчаливо до леглото на болната и не смееха да се погледнат.
Най-после Джоан наруши мълчанието.
— Какво ще правите с нея?
— Какво да правя? Моля се да оздравее — отговори искрено Гевин.
Джоан махна сърдито с ръка.
— Говоря за лейди Лилиан. Само тя е виновна за смъртта на детето. И за болестта на господарката.
— Дръж си езика! — изръмжа раздразнено Гевин.
— Няма да мълча! Долу в кухнята седи една слугиня и ще си изплаче очите. Твърди, че е дошла тук да повика лейди Джудит, защото онази мръсница й заповядала да го стори. Искала съпругата ви непременно да ви види в леглото с нея. Жената казва, че била готова да направи всичко за няколко златни монети, но не вярвала, че ще я замесят в убийство.
Най-после Гевин проумя, че не може повече да отлага часа на истината.
— Искам да говоря с онази жена — изрече мрачно той.
Джоан скочи. След малко се върна, влачейки след себе си едно треперещо от страх момиче.
— Ето я злодейката!
Гевин измери момичето с мрачен поглед.
— Разкажи ми какво знаеш за злополуката.
— Злополука! — промърмори подигравателно Джоан, но улови сърдития поглед на Гевин и млъкна.
Момичето разказа подробно за случилото се през нощта. Отначало се запъваше и мънкаше, после заговори бързо и решително.
— Моля ви, милорд, не казвайте на лейди Лилиан, че съм я издала! Тя е способна да ме убие!
Лицето на Гевин беше безмилостно.
— Сега ме молиш за милост, нали? А кой прояви милост към детето ми, към жена ми? Махни я оттук! — заповяда ядно той. — Не мога да я гледам.
Джоан сграбчи слугинята за ръкава и я извлече от стаята.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Джудит гореше в треска. Сънищата й бяха страшни. Измъчваха я объркани картини, тя се мяташе безсилно по възглавниците и стенеше задавено.
По някое време заспа от изтощение и кошмарите изчезнаха. А после чу гласа на Гевин и усети ръката му на челото си.
— Слава Богу! Треската отмина. Температурата е спаднала. Благодаря ти, Господи! — Ръката му отново помилва челото й.
— Как се чувстваш, Джудит?
— Не ме докосвай! Махни се оттук! — прошепна изтощено тя. Гевин кимна и устните му се опънаха в тънка линия.
В този момент вратата се отвори. Влезе Стивън. Като видя, че снаха му се е събудила, лицето му се отпусна. Той се втурна към леглото, грабна ръката на Джудит и я поднесе към устните си.
— Слава на Бога! Толкова ни беше страх за теб…
Джудит го погледна с насълзени очи.
— Момче ли беше? — попита едва чуто тя.
Стивън кимна и преглътна мъчително.
Тялото й се разтърси от силни ридания. Гевин седеше до нея с наведена глава и увиснали рамене. Стивън не можеше да каже кой от двамата е по-отчаян.
Гевин никога не беше виждал жена си да плаче така горчиво. Но най-мъчителното беше, че тя не търсеше утеха при него.
— Не бива да се вълнуваш, скъпа моя. Трябва да почиваш — укори я нежно Стивън. — Беше много болна.
— Откога съм така?
— От три дни. Треската беше ужасна.
Джудит изхълца още няколко пъти, после вдигна глава и изгледа учудено девера си.
— О, Стивън, та ти трябваше отдавна да си заминал! Какво стана със сватбата ти?
Стивън направи опит да се усмихне.
— Закъснях, вярно е. Венчавката трябваше да се състои тази сутрин.
— Господи… Изпрати ли поне вест, че ще закъснееш? — попита развълнувано тя.
Стивън поклати глава.
— Честно казано, забравих. Всички мислехме само за теб. Знаеш ли колко близо беше до смъртта!
Джудит се чувстваше невероятно слаба и безпомощна.
— Но сега вече ще тръгнеш, нали? — попита с надежда тя.
— Щом треската ти е попреминала, мога да тръгна по-спокойно.
— Да, обещай ми! Не искам и твоят брак да започне като моят. Искам да бъдеш по-щастлив от мен.
Стивън хвърли бърз поглед към брат си. Лицето на Гевин беше като каменна маска.
— Заповядал съм да оседлаят коня ми. Тръгвам най-късно след час.
Джудит кимна и затвори очи. Само след минута заспа. Гевин я погледна и се надигна тежко.
— За съжаление и аз забравих сватбата ти…
— Тя продължава ли да ти се сърди? — попита меко Стивън.
Гевин кимна мрачно.
— Не може да ме понася.
— Поговори с нея. Разкажи й как се чувстваш. Кажи й истината за Лилиан Чатауърт. Тя ще ти повярва.
Стивън прегърна брат си и Гевин се постара да се усмихне.
— До Коледа. Трябва да ни дойдете на гости, за да ни представиш съпругата си.
— Разбира се. Нали ще поговориш за всичко с Джудит?
— Ще почакам да оздравее.
Когато Джудит се събуди, в стаята беше тъмно. Джоан се беше свила на сламеника си до вратата и спеше. Джудит се чувстваше по-силна, дори изпита глад.
— Джоан! — повика тихо тя.
Прислужницата скочи на крака и се втурна към леглото. На лицето й грееше усмивка.
— Лорд Гевин каза, че се чувствате по-добре, а аз не му повярвах.
