— Нощта е ледена. Не мислиш ли и ти така?
— Тогава е логично да споделим малкото топлина, която ни е останала.
— В такъв случай… — Тя се обърна светкавично и се метна с един скок върху него.
Стивън изохка изненадано, после избухна в смях.
— Защо не се сетих по-рано да те доведа в земята на Макгрегър?
— Мълчи, англичанино! — заповяда властно тя, сведе глава и впи устни в неговите.
И двамата бяха забравили, че се намират на склона на доста стръмен хълм. Алисия едва бе успяла да свали полата си, а Стивън тъкмо разкопчаваше ризата си, когато и двамата загубиха равновесие и полетяха по склона. Той се опита да я задържи, но сетивата му бяха замъглени от страстта. Не можа да я хване и след минута двамата се приземиха в огромна купчина сухи листа. Мина доста време, преди да се опомнят.
— Удари ли се? — попита загрижено Стивън.
— Нищо ми няма. Ако обаче не махнеш крака си от шията ми, сигурно ще се задуша.
— Знам какво ще направя — ухили се той и я премести така, че да легне целият върху нея. — Никога не си се оплаквала, че съм много тежък за теб — продължи усмихнато той и захапа ушенцето й.
Алисия се усмихна със затворени очи.
— Има моменти, когато изобщо не те усещам.
Стивън плъзна устни към меката й шия.
Изведнъж на гърба му се стовари нещо голямо и тежко. Стивън рухна върху тялото на Алисия, но се овладя бързо и се опря на лакти, за да я предпази от удара.
— По дяволите!
— Раб! — извика щастливо Алисия и изпълзя изпод тялото му. — О, Раб — повтори с обич тя и зарови лице в гъстата кучешка козина.
Стивън седна на пети и въздъхна тежко.
— Само това ми липсваше — промърмори сърдито той. — Бедният ми гръб!
Раб се отдели от Алисия и се хвърли към него. Стивън прегърна грамадното куче, което зарадвано облизваше лицето му.
— Засрами се! — погледна го развеселено Алисия. — Защо ругаеш бедното животно, което толкова те обича?
— Защото не се съобразява със ситуацията. Пусни ме най-после, Раб! Седни тук, какво чакаш! Ще ме задушиш. Виж какво имам, момче! Търси — И той захвърли въображаемата тояга някъде далече в мрака. Раб излая зарадвано и се втурна да я търси.
— Колко си лош! Сега ще я търси най-малко час. Толкова иска да ти угоди!
Стивън улови китките й.
— Надявам се да я търси цяла нощ. Господи, ти си най-красивата жена, която съм виждал! Няма друга като теб!
Алисия погледна изпитателно голото му тяло.
— Ти също не си за изхвърляне.
Стивън я прегърна страстно и впи устни в нейните.
— Ако продължаваш така, никога няма да се върнем в Ларенстън. Къде бяхме спрели преди малко?
— Каза, че главата ти ще те убие.
— Ела тук, момичето ми — покани я той и я положи в меките листа.
Нощта беше много студена, но и двамата не го забелязаха…
Рано сутринта ги събуди предупредително ръмжене. Стивън реагира спонтанно на съобщението на вярното куче. Седна на земята и бутна Алисия зад себе си. После огледа внимателно мъжа, застанал на около двадесет крачки от тях. Нисък, набит непознат с кафяви очи и тъмни коси. На шапката си носеше кокардата на Макгрегър.
— Добро утро — поздрави сърдечно мъжът. — Не исках да преча. Отивах да налея вода, но кучето не ме пусна да мина.
Стивън чу как Алисия пое въздух, за да заговори. Обърна се и я изгледа унищожително. Тя беше полузаровена в шумата, виждаха се само главата и голите рамене.
— Добро утро! — отговори той също така сърдечно и гласът му придоби тежкия шотландски акцент. — Ела тук, Раб, и пусни този добър човек да мине.
— Благодаря ви, сър — отговори мъжът и продължи пътя си към потока, който се оказа само на двадесет крачки от тях.
— Донеси дрехите ни, Раб — заповяда Стивън и проследи с поглед кучето, което се втурна към хълма. После отмести очи към мъжа, който стоеше до потока и зяпаше любопитно младата двойка. — Изглеждаме малко като Адам и Ева, нали? — засмя се весело той.
Непознатият се присъедини към смеха му.
— И аз си помислих същото. — Той наля вода и се изправи. — Не видях нито кола, нито коне. Нямах представа, че наблизо има хора.
— Честно казано, ние имаме само онова, което е на гърба ни — отговори съкрушено Стивън и скри ръце зад гърба си, за да откъсне кокардата на Макарън. — Нападнаха ни крадци.
— Крадци! — повтори уплашено мъжът. — На земята на Макгрегър? Господарят ще се ядоса много, като чуе това.
— Сигурен съм, че няма да му хареса — съгласи се с готовност Стивън. — Особено като му кажа, че крадците бяха от клана Макарън. О, прощавай, мила, не биваше да те дърпам за косата — продължи тихо той, когато Алисия сърдито го смушка в ребрата.
— Аха, Макарън — отвърна възбудено мъжът. — Светът никога не е виждал толкова подли, безчестни и коварни люде! Знаеш ли, че преди месец едва не убиха самия Макгрегър само защото си позволил да навлезе малко в земите им? Онази вещица, господарката им, за малко не го нарязала на парченца с ножа си. Чух, че щяла да го кастрира. Сигурно от ревност.
Стивън сграбчи Алисия за раменете и я обърна настрана, за да не гледа мъжа.
— Ела да ти закопчея брошката — рече той с тежкия си шотландски акцент.
— Само малко го одрасках — проговори ядно тя.
— Какво? — учуди се непознатият.
Стивън се засмя безгрижно.
— Жена ми само ми припомни, че миналия път я убодох здравата с иглата на брошката.
Мъжът избухна в смях.
— Аз съм Доналд Фаркуър от клана Макгрегър.
Стивън отговори с леко кимване.
— А аз съм Стивън Греъм. Това е съпругата ми Алисия. — Той се ухили още по-широко, когато Алисия направи сърдита гримаса.
— Алисия… — промърмори замислено Доналд. — Лошо име. Не знаеш ли, че вещицата, която води клана Макарън, също се казва така?
Стивън държеше здраво раменете на жена си, за да не й позволи да мърда.
— Тя не е виновна, че са я кръстили така.
— Прав си. Родителите й са виновни. — Мъжът гледаше втренчено дългата черна коса на Алисия, украсена е няколко жълти листа. — От пръв поглед си личи, че двете изобщо не си приличат.
Алисия сведе глава, сякаш искаше да целуне ръката на Стивън, но в действителност го ухапа толкова силно, че той изохка от болка и пусна рамото й. Тя се обърна с усмивка към непознатия.
— Ти сигурно си виждал често Алисия Макарън, нали? — попита със сладък гласец тя.
— Да, виждал съм я, макар и не отблизо.
— Грозна ли е?
— Ами да. Раменете й са широки като на мъж и е невероятно едра. Лицето й сигурно е цялото в белези, защото постоянно го крие.
Стивън отново заби нокти в раменете на жена си. Алисия кимна замислено.
— Да, и на мен ми я описаха така. Много се радвам, че срещнах човек, който я е виждал със
