— Те страдат от меланхолия. Селяни, които са били прогонени от земята си след закона за пасищата. Те не умеят нищо друго, освен да орат и да доят кравите и доколкото мога да преценя, не желаят да научат нищо ново.
— Закона за пасищата! — изфуча сърдито Клариса. — Нищо чудно, че ви мразят.
— Мен? — попита с искрено учудване той. — Защо да ме мразят?
— Защото вие им отнехте имотите, заградихте земята, която ги хранеше, и пуснахте там гадните си овце — отговори нахално тя. Той трябваше да разбере, че не всички от простия народ са необразовани като тези бедни селяни.
— Наистина ли съм бил аз? — попита той, без да промени лице, само трапчинката на бузата му показа, че й се надсмива. — Винаги ли преценяваш една класа според действията на отделни нейни представители? А в твоя малък град няма ли негодници? Ако някой разбойник ми изпразни джобовете, трябва ли да обеся целия град, за да получа справедливост?
— Не, разбира се, че не — призна неохотно тя.
— Ето, изяж това — рече Рейн и бутна в ръцете й твърдо сварено яйца. Взе парчето хляб, което й беше останало и го погълна на два залъка. — Трябва да се храниш, за да напълнееш малко и да имаш сили. А сега ще се опитаме да направим нещо за жалките ти мускули.
С тази забележка той я поведе между дърветата. Скоро излязоха на широка окосена поляна. Клариса спря и загледа смаяно невероятната картина, която се разкри пред очите й. Десетина мъже се опитваха да се избият помежду си. Удряха се с мечовете си, пробиваха с копията си сламени кукли или се товареха с камъни и се кривяха насам-натам.
— Какво е това? — попита уплашено тя. Нямаше представа как би трябвало да реагира едно момче на такава гледка.
— Ако искат да оцелеят, хората в тази гора трябва да се научат да се бият — отговори строго Рейн, който оглеждаше внимателно бойното поле. — Ей, вие двамата! — изрева внезапно той и Клариса се сви на мястото си. Рейн се втурна с огромни крачки към мъжете, които бяха захвърлили мечовете си и се налагаха с юмруци. Той сграбчи и двамата за мръсните яки, разтърси ги като непослушни кучета и ги хвърли настрана. — Мъжете, които имат чест, не се бият с юмруци — обясни мрачно той. — Докато сте под моя команда, ще се биете като почтени хора, а не като сганта, каквато сте в действителност. Ако още веднъж престъпите правилата ми, ще бъдете наказани. А сега се връщайте на работа!
Мълчалива и доста потисната от буйния изблик на Рейн, Клариса остана в края на поляната и го изчака да се върне при нея. Гласът на този мъж беше невероятно богат: мек и нежен, когато говореше с Розамунд, и рев на див звяр, когато се обръщаше към войниците си.
— Е — заговори той с хладния глас, който беше запазил за нея, — сега ще проверим колко сила имаш. Легни и направи лицева опора.
Клариса нямаше ни най-малка представа какво се иска от нея и при безпомощния й поглед мъжът въздъхна, сякаш носеше тежък товар. После свали жакета и ризата си, легна по корем на земята и бавно издигна тялото си, опирайки се на ръце. Клариса реши, че това съвсем не е трудно, и зае същата поза. При първия опит тя успя да вдигне само горната половина на тялото си, а при втория ръцете отказаха да й служат и тя рухна тежко на земята.
— Ето какво се получава от непрекъснато седене! — изгърмя гневно Рейн, сграбчи я за колана и вдигна краката й. — Я се раздвижи! Направи нещо с мършавите си ръце!
При следващия опит Клариса се претърколи настрана и седна на дупето си.
— Не е толкова просто, колкото изглежда — промърмори тя и разтърка скованите си рамене.
— Детска работа! — изпухтя Рейн и отново се отпусна по корем. — Качи се на гърба ми!
Клариса го погледна смаяно. Минаха няколко секунди, преди да проумее какво й бе казал. Наистина ли трябваше да възседне тази грамадна, гола, покрита с бронзова кожа и запотена човешка маса!
Той посочи нетърпеливо гърба си и Клариса се подчини. Разтвори крака и го възседна. Опрян на едната си ръка, той задвижи тялото си нагоре и надолу и тя се задвижи в такт с него, без да се интересува от упражнението и от новото доказателство за силата му. Потта му попи в панталона й и намокри вътрешната страна на бедрата й. А може би това беше нейната собствена пот… Сигурното беше само, че усещаше мокрота. Мъжките мускули, които опъваха коравата кожа, образуваха вълни по вътрешната страна на бедрата й и изпращаха горещината си по цялото й тяло. Ръцете й, които докосваха голата му кожа, изведнъж станаха живи и чувствителни. Мускулите и кожата му правеха музика, играеха си с тялото й, но мелодията, която свиреха, й беше напълно непозната.
— Сега — проговори внезапно Рейн, претърколи се настрана и я хвърли в праха. — Един ден, когато станеш мъж, и ти ще правиш така.
Клариса седна на земята и погледна замаяно великолепното му тяло. Все още не можеше да проумее мелодията, която изпълняваше собственото й тяло, но съзнаваше, че няма никакво желание да бъде мъж.
В този момент зад Рейн се появи Джослин и красивите му очи засвяткаха дяволито, сякаш беше отгатнал мислите й. Клариса се изчерви и извърна глава.
— Мисля, че уплашихте до смърт пажа си и той загуби великолепния си глас — заговори меко Джослин. — Забравяте, че хората от нашето съсловие не са свикнали с такива упражнения.
— И ти си като малкия. По цял ден седиш и си броиш парите — отвърна сериозно Рейн. — Защо си толкова весел днес? Нямаш ли си работа?
Джослин не отговори на подигравката.
— Бях любопитен, това е всичко. Тъй като бях решил да се поупражнявам, тръгнах към мястото за стрелба с лък и спрях да ви погледам. — С тези думи той остави двамата сами и се запъти към другия край на поляната.
— Да не си решил да пуснеш корени тук? — попита мрачно Рейн и Клариса се стресна. Той грабна един дълъг меч от мъжа, който тъкмо минаваше покрай тях, и й го подаде. — Дръж го с двете ръце и ме нападни.
— Не съм в състояние да го направя — отговори веднага тя. — Не можах да нападна дори Панел, макар че той…
— Представи си, че аз съм Панел — засмя се Рейн. — Хайде, нападни ме или аз ще те нападна!
Болката, още толкова прясна и дълбока, я накара да вдигне меча, забит в земята, и да се втурне насреща му. Когато острието на меча се озова на сантиметър от корема на Рейн, той избягна сръчно удара и Клариса едва не падна. Тя го нападна още веднъж и още веднъж, но сякаш пробиваше дупки във въздуха. Започна да върти меча в кръг, да променя посоката в процеса на самия удар, да напада отляво и отдясно, но каквото и да правеше, не можа да го улучи нито веднъж.
Пъшкайки от напрежение и умора, Клариса спря, заби меча в земята и се опря на дръжката с две ръце. Усещаше безкрайно изтощение, докато Рейн, усмихнат и самоуверен, стоеше насреща й и я предизвикваше за ново нападение. Как й се искаше да грабне меча като тояга и да го цапардоса по главата!
— Ще ти дам още един шанс. Ще стоя неподвижен, а ти ще ме удариш с меча.
— Това е номер — отговори сърдито Клариса и Рейн избухна в смях.
— Не е никакъв номер. Искам да вдигнеш меча над главата си с две ръце и да го свалиш право надолу. Ако се справиш добре, ще ме улучиш.
— Не съм в състояние да причиня болка на живо същество, не разбирате ли! Ако пролея кръв…
Лицето му изразяваше непоколебима увереност в умението й да си служи с оръжие.
— Помисли за овцете ми, за селяните, които са обречени на гладна смърт заради моята алчност. Мисли за…
Зарадвана, Клариса вдигна меча над главата си и замахна с все сила, за да разцепи главата му на две, в следващия миг обаче проклетото оръжие потегли ръцете й назад. Тъй като беше отслабена и уморена от необичайното физическо напрежение, тя не успя да задържи меча, макар че се бореше отчаяно с тежкото желязо — и то спечели. Подигравателните искри в очите на Рейн я подлудиха от ярост, но тя стисна здраво зъби и не каза нищо. Заби меча в земята и отново се подпря на дръжката, за да си почине.
— Рядко съм срещал толкова слабо момче. Какво си правил досега?
Клариса го погледна с омраза, но не отговори.
— Вдигни меча над главата си, после го спусни към земята. Това е първото и най-важно упражнение.
